Пирогов е институция

Медицината в България не отстъпва по нищо от тази в Европа, друг е въпросът с организацията в здравеопазването, казва проф. Стефан Габровски

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

- Наистина, вече 50 години, откакто съм се посветил на неврохирургията. Аз имам интересен път точно към тази специалност. Затова и ще разкажа малко по-подробно, как точно станах неврохирург. Бях ученик в 10-ти клас. Годината беше 1960-та. Тогава ме разтърси силно една семейна драма. Наш близък, 36-годишен, поучи кръвоизлив в мозъка. По-късно се установи, че е спукване на мозъчна аневризма. Оперира го проф. Ганчо Савов – пионерът на военната неврохирургия. Човекът оживя, но с всички последици – парализи и говорни нарушения. Бях много впечатлен, че могат да се правят мозъчни операции. Дотогава мислех, че това зона zona nolime tangere (Не ме докосвай, от лат.) Аз имах интереси и в литературата, но този случай ме насочи към медицината. След като отбих задължителната военна служба, през 1964 година кандидатствах и бях приет медицина. Това беше време на горене, на неистово желание наистина да научиш всичко за мозъка, за нервната система, за тези толкова непроучени тогава неща. Още в първи курс, когато ни питаха, защо сме избрали точно нея, аз казвах, за да стана неврохирург. Имах щастието да ми преподават невероятни преподаватели, а после да работя и рамо до рамо със сина си – проф. Николай Габровски. Завърших с отличие и бях разпределен в хирургията на благоевградската болница. Тогава имаше възможност първите трима с най-висок успех да бъдат назначени като стажант-асистенти в София. Така бях назначен в Александровска болница, което обаче се водеше към ИСУЛ (Институт за специализация и усъвършенстване на лекари), където работих 20 години. Тогава нямаше специалност неврохирургия. През 1989 г. аз я създадох точно в ИСУЛ, най-напред като отделение, а след това и клиника.
- Как се озовахте в "Пирогов"?
- Точно в онези, най-бедни години ме поканиха в „Пирогов", но поставих условия. Поисках да не лекуваме само травмите на нервната система, но да поемем и планови случаи. Нужно бе да се купи микроинструментариум, електронни микроскопи, много неща, необходими за съвременната неврохирургия. За чест на тогавашното ръководство, обеща и изпълни исканията ми. Направен беше ремонт на клиниката, три нови операционни, купен бе нов микроскоп и микроинструментариум. Подчертавам, това бе осъществено в „Пирогов" в годините на оскъдица след промените, когато дори ръкавиците за работа и скалпелите бяха дефицит. Така продължих пътя си 30 години там.
Неврохирургията е една изключително тежка специалност, но пък дава много голямо удовлетворение. В нея всеки ден се научава по нещо ново. Предизвикателството е навсякъде, тъй като тя се развива с изключително бързи темпове и то не само в Европа и по света, но и в България. Пациентът идва, очаква лечение, получава го, но малко хора са наясно, че зад това, което правим стои много труд, много лично професионално надграждане, перфектна екипна работа, скъпа техника. Всичко това го има в „Пирогов", както и в някои други болници в страната. Хората трябва да знаят, че българската неврохиргия е на ниво, както най-добрите в света. Затова, те трябва да се доверяват на своите лекари и да знаят, че каквото е възможно, ще бъде направено за тях.

- Какво дава и какво взима „Пирогов"?

- И много, и малко, и всичко. „Пирогов" е институция. Някога диагностиката в неврохирургията беше много трудна. Сега нещата са несравними. Чрез компютърната томография и ядрено-магнитния резонанс виждаме мозъка и всички негови изменения, патология, всички подробости – неща, за които не можехме да мечтаем някога в тази специалност. Слава Богу, че имаме тези възможности и те са реализирани в България. Самата история на неврохирургията в „Пирогов" започва от 1952 г., когато лекар към травматологичното отделение – д-р Андрей Лещански, успява да създаде сектор, който през 1964 г. прераства в отделение по неврохирургия с отделен персонал, оглавявано от асистента д-р Стефан Добрев. След него го поема проф. Манол Ванев, който впоследствие става директор на „Пирогов". Той идва от тогавашната Военна болница, създал основите на военната неврохирургия. Неврохирургията и „Пирогов" дават всичко за развитието на един лекар и спасяването на човешките животи. Взимат обаче и много време, но ние, лекарите, знаем какво рискуваме, когато избираме тази професия. Аз съм благодарен на моята съпруга, която във всичките тези години на дежурства, пътувания за консултации от единия до другия край на България, само с няколко часа престой в София, е била търпелива към мен. Случвало се е да й кажа, че тръгвам за вкъщи, а тя сервира вечерята, за да е топло всичко, когато се прибера. Вместо обаче да поема към дома, се връщам в клиниката, защото са ме извикали за спешен случай. Ето такъв е животът на „пироговецът", както ни наричат. Затова и някои казват, че това нарицателно е звание. Удовлетворението ми е, че в моя дълъг професионален път видях израстването на неврохиругията в България. Тя е на съвременно, на европейско ниво особено на тази в „Пирогов". Това се дължи на моя син проф. Николай Габровски, който направи необходимото за обновяването на клиниката. Ние имаме най-модерната апаратура, дори такава, с каквото някои болници в Европа не разполагат.

- Каква оценка бихте поставил на медицината ни, като цяло?

- Медицината в нашата страна винаги е била но ниво. Друг е въпросът за организацията в здравеопазването. Бил съм на много места в Европа. Хората там мечтаят за това, което имаме в „Пирогов".

- Не се ли безпокоите, че някой би Ви обвинил в пристрастие?

- Не. Който е бил там и знае, как се работи е наясно, че е точно така. Посещавал съм престижни френски болници, които мечтаят да имат нещата, с които разполагаме тук. Лично аз съм имал случаи, в които след като съм консултирам пациента, 20 минути по-късно той вече е на операционната маса. Съвсем друг е въпросът, че в „Пирогов" има чакащи, но това са хронично болни и пациенти в неспешни състояния. Спешният случай веднага е вкарван в противошоковата зала. Там се правят всички необходими изследвания, започва и лечението.

- Защо тогава, според Вас, българският пациент все е недоволен?

- Защото не познава състоянието на здравеопазването в другите страни. Аз съм оперирал и много чужденци. Преди време дойде един англичанин. Бяха му направени изследвания и консултации в един ден. Казах му, че състоянието му е спешно и трябва да избере – или се върне възможно най-бързо във Великобритания за операция, или да ни се довери и да остане в „Пирогов". Той ни се довери и избра да бъде опериран при нас. Изписахме го след една седмица. Истината е, че в чужбина много по-трудно се стига до специалист, отколкото у нас. Този наш пациент направо заяви, че в своята страна за консултация с професор би чакал не по-малко от месец. Ние българите, сме много критични, защото се отнася до така деликатната тема за собственото здраве. Всеки иска да бъде обслужен бързо, от най-добрия специалист. Всяко нещо обаче има своето времетраене – нещо, което трябва да се отчита.

- Какво е мястото на „Пирогов" в българското здравеопазване, доволен ли сте от начина, по който болницата изглежда сега?

- Болницата е напълно обновена. Това не са онези стари сгради, в които бе тя през 50-те, 60-те години на миналия век. Новата е от 1970 година. Колкото до Клиниката по неврохирургия, с която е свързан животът ми десетилетия, тя е с апаратура и обслужване на европейско ниво.

- Как виждате бъдещето на здравеопазването ни, сбъркахме ли някъде със здравната система?

- Аз не работя в областта на управлението на здравеопазването, за да кажа дали нещо в него е сбъркано или не. Като лекар, бих казал, че обслужването, че е на ниво. Недоволството на хората идва от това, че когато нещата опрат до собственото здраве, всички за чувствителни. Никога в миналото не се е случвало да посегнеш на лекар, на някой от медицинския персонал.

- Откъде дойде тази агресия и то точно към медиците?

- Това е в резултат на възпитанието. Наистина, всяка една система има своите добри страни, има и своите слабости. Като цяло обаче здравеопазването ни е много добро. Неврохиругичната помощ вече не е концентрирана само в София и Пловдив, а и в Стара Загора, Варна, на много места в страната. Благодарение на възможностите, които предлага дигитализацията се разшири консултативната помощ. Могат и се изпращат и изследванията по електронен път. Преди години пътувахме на място. Случвало ми се е по цяла седмица да съм на разположение. Тръгвам сутринта от София за Видин. Решавам проблема там. Едва що съм се върнал, и ме чака линейката да ме кара в Сандански. След няколко часа вкъщи поемам със самолет за Добрич, тогава Толбухин. Така живеехме и работехме преди. Сега нещата са коренно различни. Както вече казах, шансът ми бе търпеливата ми съпруга. На много колеги, при тази динамика и режим, семействата се разбиха. Хората просто, трябва да знаят и да отчитат тези неща. Трябва да има разбиране и от страна на пациентите, и от страна на техните близки. Лекарската професия изисква много всеотдайност, дисциплина, отговорност и денонощен труд.

- Как виждате бъдещата здравна система у нас?

- Трудно ми е да кажа. Иска ми се обаче тя да има все така добра организация, добро оборудване, но и повече персонал. Вече очакваме първите медицински хеликоптери. Навремето имахме санитарна авиация. Покривът на основната, високата сграда на „Пирогов" още през 1970 г. е конструиран така, че да служи и за хеликоптерна площадка. Имаше проект на мястото на сегашния хотел „Родина" да има хотел за близките и придружителите на пациентите, както и други сгради на „Пирогов", като този мини комплекс бъде свързан с топла надземна връзка с болницата на мястото, където я знаем сега. Това, за съжаление, не се реализира. Много се надявам медицинската ни авиация този път да стане факт.

- Често чуваме, че България се самозатваря, държава с изчезващи функции ли е или има надежда?

- Това е въпрос на политика. Аз имам своето становище, което може би няма да бъде прието. Защо ще се самозатваряме. Ние сме в една европейска общност, която ни дава възможности. Вратите са ни отворени. Когато аз бях млад лекар, ние не можехме да участваме в конгреси зад граница. Имаше Желязна завеса. Получавахме две-три неврохирургични списания. За да получим повече информация по интересуващи ни професионални въпроси, пишехме картички на съответните професори в чуждестранните болници с молба какви научни списания и материали да ни изпратят. Факт е, че знаеха ситуацията и ни ги изпащаха. Аз имам огромно количество събрани материали по този начин, които съхранявам подвързани и до днес. Немалка част от тях са в „Пирогов". Това е част от историята, която мнозина, особено по-младите българи не познават. Сега може да се пътува навсякъде, да се черпи научна информация и по електронен път. Като имаме предвид тези неща, не можем да кажем, че се затваряме.

- Ще оцелее ли страната ни?

- Намалява раждаемостта и броя на населението, два милиона души са се изселили и живеят извън страната. Хубавото е, че една част от тях започнаха да се връщат. Мисля си, че след няколко години нивото на живот в България, възможностите за работа и заплащане ще се повишат. Оптимист съм. Още повече българи ще започнат да се връщат.