До Австралия заради една мечта

Искам да събудим трансплантациите у нас, защото тук не говорим за творчество, а за спасяване на човешки живот, казва Георги Пеев

Георги Пеев е един от не многото българи, които са получили шанс за нов живот благодарение на донорството и трансплантациите у нас. През 2011 г. след "несериозна" вирусна инфекция бъбреците на младия мъж отказват. Оказва се, че са нужни две трансплантации - бъбречна и сърдечна. След няколко месеца - през август 2013 г., в „Св. Екатерина" (сега "Проф. Ал. Чирков") Георги получава ново сърце, а през 2015 г. в "Александровска" и нов бъбрек от майка си. Благодарение на това той води пълноценен живот вече повече от десет години, а донорството и трансплантациите е превърнал в нещо, като своя кауза, защото доказано - те спасяват живот. За съжаление обаче тази истина явно не стига до съзнанието на властите ни или поне това показват фактите - както медицинските, сред които са броят на донорите и трансплантациите у нас, така и последващата грижа и социална интеграция на спасените - всичко остава някак в сферата на самодейността. Точно като участието на Георги в Световното в Австралия.

Първенството

За него научил още след първата му трансплантация, тъй като се интересувал от всичко, свързано с тази дейност.

Каза ми Евгени Георгиев, те бяха ходили с Огнян Ганчев във Вилнюс, така се запалих, разказва Георги. Първенството се провежда на две години, България обаче се представя от много малко хора или от никого, както за малко е щяло да бъде и тази година.

Първоначално се бях отказал, защото бях сам, можех да си намеря спонсорство, защото ние сами се грижим и за финансирането, но не ми се ходеше сам на другия край на света, разказва Георги. Буквално в последния момент - 3-4 дни преди крайния срок за регистрация, обаче се обадил Огнян и казал - Хайде дава!.

И започнала организацията

Трябвало да намерят средства за самолетни билети, такси, хотели. Абсолютният минимум за един човек е 7 хил. лв., като в тях не се включват разходите за подготовката и екипировката. И тъй като държавата отсъства, добре, че се намират добри хора.

С мен се свърза един непознат човек по фейсбук, попита ме дали ще ходя в Австралия, защото имал познат, готов да ме спонсорира, разказва Георги. Първоначално той отказал, но след като се събрали с Огнян писал, че е размислил и готово. Човекът се казва Георги Петров, попитал го само колко пари му трябват, а дори не го познавал. Просто иска да помогне и го прави, без да има нужда да се молиш, както често се случва по официалния ред у нас според опита на много хора.

Къде ли е държавата

Когато имаше ИАТ, имаше диалог, с д-р Марияна Симеонова се разбирахме прекрасно, но финансиране оттам нямаше как да получим, разказва Георги. Със здравното министерство не е водил разговори на тази тема, за сметка на това обаче има горчив спомен от такива с Министерство на спорта.

През 2016 г. отидохме там да търсим подкрепа за участие в първенството във Финландия, а една жена ни погледна и каза - ами вие нямате вид на болни хора, обърнах се и си тръгнах, спомня си Георги. И добавя - няма какво да се обяснявам на един бездушен чиновник. През годините обаче са получавали помощ понякога от болница "Св. Екатерина".

Как е по света

Различно, но винаги има кой организирано да подаде ръка. В Ирландия например имат голяма спортна федерация на трансплантираните, в която участват 1700-1800 човека. В Гърция има голяма пациентска организация, която помага на участниците.

Аз поне не съм видял другаде да има хора, като нас, които сами си търсят пари за участието, казва Георги. Навсякъде зад пациентите седи неправителствена организация, лечебно заведение или държавата. Зад нас седят нашите семейства и добри хора, които ни помагат да се борим за каузата си - да покажем, че след трансплантацията сме нормални, активни хора и така да дадем кураж на много други, казва той.

Защо е важно

Донорството означава живот и той трябва да бъде активен, затова и повечето държави насърчават спорта за трансплантирани пациенти, просто движението е полезно за всички, казва още Георги. Наблюденията му обаче показват, че у нас няма много успех в организирането на спортни или други мероприятия за трансплантираните пациенти, всъщност няма и много трансплантирани.

Може би сърдечно трансплантираните останахме двадесетина души, а бъбречно трансплантираните, въпреки че сме около 700-800, не сме организирани по никакъв начин, казва той. В годините е имало несполучили опити за пациентски организации.

Те се проваляха, защото не получаваха подкрепа отникъде, колкото и да си амбициозен, в един момент ти писва, защото си казваш - само хвърляш сила и енергия и накрая нищо, обяснява Георги. Според него като във всички сектори и тук липсва държавна политика, а всичко се прави благодарение на личните усилия и желание на единици хора. И дава пример. Преди време Евгени Георгиев правеше национални игри за трансплантирани с помощта на Столична община, направи 5-6 и се отказа, защото в един момент се умори, обяснява Георги. За съжаление същото е и с донорството и трансплантациите, които се крепят благодарение на двама-трима души в няколко болници.

Уганда - история с поука

Онзи ден получил от организаторите на първенството имейл с екипите, които ще участват тази година, там имало и отбор по баскетбол от Уганда.

Значи минимум 7-8 трансплантирани от Уганда ще участват в Световното първенство, а там БВП на човек е около 1000 долара, докато нашият е 15 хил. долара, казва Георги, а аз го питам защо ние в България все не успяваме. Дори не можем да кажем, че причината е бедността, отговаря ми той и добавя - Явно там на някого му пука. Според него, за да се случат нещата в България, трябва на някого в управлението на нашата държава също да започне да му пука. Защото имаме лекари, екипи, но някой трябва да ги стимулира, като в Испания, където дори социални работници са координатори по донорство в болниците, обикалят да търсят пациенти и никой не се изпуска, категоричен е той.

Когато на никого не му пука

Тогава няма не само първенства, но и донорство, и трансплантации. Според Георги закриването на агенцията по трансплантации беше най-голямата грешка на управленците ни и ярък пример за това как тук "на никого не му пука".

"Обяснението тогава беше, че така ще се оптимизират нещата, но оттогава всичко тръгна надолу. Вече нямаме дори трансплантации на бъбрек от жив донор. Хората предпочитат да ходят в Турция, защото се притесняват да се оперират тук и така стават здравни емигранти", споделя той и ми дава още един пример за държавното безхаберие, което у нас не се простира само в здравеопазването.
Наскоро се сблъскал с един пример за човек, работил малко в Австрия и в България, но след чернодробна трансплантация получил 100% пожизнен ТЕЛК. Когато подал документи в НОИ за пенсия - тя се оказала 115.08 лв. "Аз не повярвах, че в България още може да има такава пенсия. Но това е така, защото на никого не му пука", казва Георги.

Името на успеха

Той и Огнян ще се състезават в Австралия с плуване. Въпреки че Георги е европейски шампион на 50 метра брус, целта му не са медалите. И то не само защото не е имал възможност за много добра подготовка (в Хасково, където живее, дори няма плувен басейн, най-близкият е в Ст. Загора).

"Искам да събудим нещата у нас, защото тук не говорим за творчество, а за спасяване на човешки живот. Отивайки с Огнян в Австралия, се надяваме някой тук да си каже - Е, отидоха на другия край на света, значи каузата е важна", признава Георги. Дано желанието му се сбъдне и на следващото първенство в Германия през 2025 г. и ние да имаме национален отбор от трансплантирани, а донорството ни дотогава да е станало държавна политика.