Здравната ни система е като в Камбоджа

В центъра й са финансовите интереси на големите играчи в този сектор - болници, компании, а пациентът е натикан в ъгъла и се опитва да оцелее, казва Наталия Маева

Снимка: БНР, Ани Петрова

- Г-жо Маева, отново сме първенци в ЕС по смъртност, защо се получава така?

- Това е много тревожен факт, няколко поредни години сме първи по смъртност. Моето обяснение е, че това се дължи на липсата на програми за мониториране на онкологичните и сърдечносъдовите заболявания. Големият проблем на българския пациент е, че той не мисли за превенция, а отива на лекар, когато е притиснат. И независимо от това, че имаме профилактични прегледи при личните лекари, едва ли тази система работи добре. В европейската практика има ясно разписани правила - след определена възраст какви прегледи трябва да се направят. Много е притеснително, че голяма част от отишлите си от този свят пациенти са жени с рак на гърдата, хора с рак на дебелото черво или на белия дроб. Ракът на белия дроб няма ясна симптоматика, затова искам да призова, особено пушачите, ако имате притеснения, идете и се прегледайте. Когато запалите цигара, мислете, че не сте застраховани, мръсният въздух, който дишаме, също е причина за много от заболяванията в България. Страшно е, че в страната ни има над 340 болници, но повечето са съсредоточени в големите градове и въпреки големия брой, хората нямат добър достъп до тях, защото идването в София е свързано с много разходи. Отделно, за да направите едно образно изследване, плащате, за да направите колоноскопия - доплащате. Наскоро разговарях с един френски радиолог как функционира здравната система в България и след разказа ми той заключи, че ние сме като в Камбоджа, което за мен е страшно.

- Кои са най-големите проблеми за пациентите, породени от здравната ни система?

- На първо място това е доплащането, проучванията показват, че българските пациенти доплащат до 40%, което е най-високият процент в ЕС. На второ място това е достъпът до нови терапии, които идват по-късно на българския пазар. Но най-големият проблем на здравната система е, че пациентът не е поставен в центъра на здравната система у нас, а е някъде в ъглите й.

- Кой е в центъра на здравната ни система?

- Според мен в центъра на здравната ни система са финансовите интереси на големите играчи в този сектор - болници, компании, а пациентът е натикан в ъгъла и се опитва по някакъв начин да оцелее. Представете си, че сте от малък град с тежка диагноза, никой не може да ви каже къде има експертен център, където да се лекувате, вие сами трябва да намерите пътя.

- Кой трябва да върне в центъра на системата пациента и да сложи на мястото им големите играчи?

- Държавата, но за това трябва да има политическа воля, а от 2019 г. ние сме в перманентна политическа криза и когато трябва да се вземат важни решения, свързани със здравеопазването това не може да се случи. Това, което ме притеснява е, че след като за две години отиваме за пети път на избори, в програмите на основните партии здравеопазването присъства с няколко странички.

- Дори да присъства със 100 страници, би ли имало разлика, след като нищо от това не се изпълнява реално или бъркам?

- Тези програми в общи линии са един добър ПР, целта на който е да спечелим избирателите като обещаем нещо, пък дали ще го изпълним - не е важно. Според мен българското здравеопазване е в едно много странно състояние - то е като преди война, като на война и като след война. Нарочно казвам това, защото изхождам от гледната точка на пациента. Когато си новодиагностициран с онкологично или друго сериозно заболяване, ти се намираш в предвоенния етап, в който трябва да се пребориш със системата. Като на война, защото бидейки диагностициран, ти трябва да се бориш да оцелееш - независимо от отва, че имаме много добри специалисти и най-новите лекарства, има области, в които сме изоставащи - профилактиката. И затова когато при някои от онколозите, когато се появи пациент в 4-ти стадий, той няма как да го спаси, въпреки че разполага с всичко за лечението му.

- Кое се оказа по-страшно за българския пациент - пандемията или политическата криза?
- Бих започнала с политическата криза, която усетихме още преди пандемията. Всъщност пандемията само ни показа колко сме изостанали и колко е капсулирано здравеопазването у нас.

- Има ли надежда, че нещо ще се промени, защото диагнозата е очевидна - здравеопазване в криза, като на война?

- Аз съм голям оптимист и затова вероятно продължавам да бъда тук, надявам се в близките няколко години да успеем заедно д аподредим този сектор?

- С кого, има ли държава, с която това да стане?

- Държавата трябва да подаде ръка и не трябва да мисли как да икономисаме от бюджета от НЗОК, не трябва да се пести от здравеопазването, но средствата трябва да се инвестират правилно. За съжаление липсва на първо място политическа воля за това, на второ място проблемът е във финансирането, където не трябва всяка година да изливаме едни огромни суми, които потъват някъде и да казваме, че парите не стигат, при положение, че бюджетът на НЗОК е 6 млрд., от които над 3 млрд. са за болници, а останалите са за лекарства и извънболнична помощ. Важно е нещастният пациент да бъде поставен наистина в центъра на системата, а не да търси спасение в съседни държави или някъде из Европа и да продава имоти и да прави дарителски кампании, за да живее.

- След като обаче търговските интереси са силно преплетени с държавата, как ще се случи това?

- Електронната система трябва да започне да функционира, може би тя ще даде точна картина какво и как е необходимо да се разходва, а не пациентските организации да се борим на парче за отделни каузи, моята кауза от 2017 г. например е да започне реимбурсирането на кислородните концентратори в домашни условия. Представете си колко години са минали, колко пъти се написаха правила, колко търга се проведоха и все още няма решение на този проблем.

- Оптимист ли сте, че след поредните избори партиите ще са достигнали зрялост, за да скъсат с икономическите интереси и да защитават обществените?

- Трудно е да се каже. За последните две години наблюдаваме едно напълно егоистично поведение на партиите. Всяка от тях се опитва да се задържи на политическата сцена със зъби и нокти. Но много малко от партиите наистина могат да работят и да отстояват каузи в сектора. Бих ги посъветвала да имат малко по-тясна колаборации с пациентските организации, а не да ги използват като потенциални избиратели, защото точно ние можем да дадем информация за реалната картина. Много е лесно да седиш на банката в парламента, но няма как да знаеш какво се случва в този сектор, ако ти нямаш здравен проблем. Преди години една от партиите, когато ставаше дума за решаване на проблема с трансплантациите, каза - дайте да дадем едни милиони. Но това беше погрешно, защото с тези милиони проблемът не се решава. Парите не определят всичко, когато говорим за трансплантации, говорим за донорство, за сътрудничество с донорски мрежи в ЕС. За съжаление партиите са далече от ежедневните проблеми.