Героят от КОВИД-отделението

Д-р Евгени Попов от Кюстендил е главният персонаж в наградения на Карлови вари филм „Една провинциална болница”

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

Д-р Евгени Попов е роден през 1960 година в Карлово. Винаги, когато съобщава това заявява, че се гордее, че е родом точно от града на Левски. Завършил е гимназия в Пловдив, след което отбива задължителната военна служба пак в Карлово. Приет е да следва медицина още преди да влезе в казармата. Когато се уволнява от донаборна служба веднага записва Медицинския унивеситет в София и го завършва през 1987 година. След разпределението в Кюстендил решава да остане тук. Първата му работа е като цехов лекар в някогашно, вече несъществуващо предприятие в града. Също решение взима и съпругата му д-р Соня Иванова – Попова, която е общопрактикуващ лекар в града. Впоследствие д-р Евгени Попов преминава на работа в Пневмофтизиатричното отделение в Многопрофилната болница за активно лечение, където работи и досега. Специализирал е вътрешни болести и пулмология.

Изборът на професията

„Това е и лесно, и трудно особено, ако родителите ти дават свободата ти да решаваш, а още нямаш житейски опит", казва за своя избор д-р Евгени Попов. Родителите му нямат нищо общо с медицината. И двамата са отдали живота си на агрономията. Баща му е известният проф. Атанас Попов – дългогодишен преподавател по фитопатология в Пловдив, а майка му е известният в тези среди селекционер на царевица Йорданка Попова. Когато завършвал гимназия, баща му запазил пълен неутралитет по отношение на избора на професията. Майка му обаче поговорила с него. Казала му, че избере ли техния път, агрономическата наука, ще му помагат. Условието й обаче било, преди кандидатстудентските изпити да отиде и поживее две години на село, да види откъде идва хлябът. Ако не желае агрономството, му препоръчала медицината. Това за нея била другата благородна наука, призвана да спасява човешки животи. Младият Евгени имал желание да се заеме с агрономство, но не искал да расте под сянката и славата на родителите се. „Исках, каквото постигна, да съм го постигнал сам, а не да ми казват това е синът на проф. Попов. Така избрах медицината", спомня си лекарят и допълва, че никога не е съжалявам за направения избор.

Учителите в професията

За тях д-р Попов говори с обожание. За него д-р Янчо Янев и д-р Здравка Кертикова, майка на бившия здравен министър д-р Стефан Константинов, са хората, които са му дали много в професията. „Незаменими. От д-р Янчев взех не само професионални умения, но той беше и много ерудиран. От него научих много неща, свързани с историята на България, историята на изкуството. Това е човекът с най-много публикации за Рилския манастир. Д-р Кертикова беше човекът, който не научи без страх да прилагам основните инвазивни методики. Тя беше и бронхолог. Толкова се възхищавах от нея, че след специализацията по пулмология взех и курсове за квалификация по бронхология, а от нея може да се научи и причината на заболяванията", разказва д-р Попов и уточнява, че е лекар практик. Твърди, че никога не се е блазнел от това да бъде началник, ръководител. Защото, както сам казва, това са неща, от които не разбира. Предпочита да е до пациента, да му даде всичко от себе си на което го е научила медицината и практиката. И така да продължава да изпълнява младежката си мечта да лекува хората. Този свой романтизъм, вече демоде за голяма част от съвременното поколение, той е запасил и до днес. Казва, че от дете има увлечение към техниката. Затова и има подчертан интерес към бронхоскопиите и инвазивните методики.

Как се разсмива пациент

„И лесно, и трудно", казва д-р Евгени Попов. Той е от лекарите, които скъсяват дистанцията с болните. „Между нас не бива да има преграда. Така им спечелвам доверието. по-нататък, в моментен разговор, с някоя изпусната фраза за себе си, за усещанията си те могат да ми дадат много повече информация и да осветлят повече заболяването си. Ако държим дистанция, и те се смущават, и аз научавам много по-малко за историята на заболяванията им", споделя той. Този негов подход с годините се е превърнал в неговата запазена марка. „Нещо повече, в отделението, дори по време на пандемията от КОВИД-19 той пускаше шеги, създаваше настроение на хората, които се страхуваха да не се влошат и да не ги закарат в интензивното отделение", разказва младият режисьор и оператор Иван Чертов, който заедно с колегите си Златина Тенева и Илиян Митев засне документалния филм „Една провинциална болница". За д-р Попов ключът към ефектината и добра работа е да отиваш към работното си място в добро разположение на духа без притеснение, че шефът ще ти се скара, да няма стагнация в душата. „Такива неща обременяват допълнително. Аз и моите колегите имаме много добра работна атмосфера. Много ги ценя. Всички работим в екип без дрязги, караници и подвиквания. Напротив, шегуваме се, повдигаме духа на болните".

Главен ли е главният герой

Изглежда точно ведрият дух, който д-р Попов предавал на пациентите с КОВИД-19 със закачките и шегите си, впечатлил много снимачния екип. Камерата, някак си, сякаш неусетно започнала да следи предимно него. „Аз не се чувствам герой. Не съм кинозвезда. Вършех си работата пред камера така, както и когато няма камера", разказва д-р Евгени Попов без ни най-малка нотка щестлавие. Кинематографистите обаче са във възторг от него. „Д-р Попов прие нашето присъствие още в самото начало, тогава нямахме ясна идея, че той ще е водещ персонаж, но знаехме, че искаме да прекараме повече време около и с него. Загрижен, топъл и изключително отдаден. Реалните думи на някои пациенти бяха "Много добър човек", спомня си за началото на снимките режисьорът Иван Чертов. В началото екипът дори нямал идея къде и какво ще снима. Идеята да бъде документален филм в болница, в реални условия по време на КОВИД-19 дошла на Илиян Митев. Той предложил да се направи нещо сравнително бързо, което да се фокусира върху ситуацията с пандемията и медиците на първа линия. Питали в няколко болници. Управителят на МБАЛ "Никола Василев" - Кюстендил д-р Александър Величков откликнал. инструктирали ги как се носят защитни облекла докъде може от къде нататък не може, влезли в болницата. „По време на снимки почти винаги е трудно. Това е изтощителен процес, който изисква много енергия и концентрация. За мен болничната атмосфера и среда бяха нещо ново и непознато и като се добави ситуацията с пандемията и натовареността на персонала се получаваше един коктейл от сложни предизвикателства", обяснява предизвикателството режисьорът Иван Чертов. Стараели се да не пречат, но и да заснемат максимално количество, да покажат колкото е възможно трудът на хората отвътре. А те работели, както и без присъствието на камера. „Нямаше какво да променяме. Основното ни задължение беше да спасяваме хората, да се борим за живота на всеки един. Свикнахме с тези чудесни деца от екипа, дотолкова, че не ни правеше впечатление камерата. По време на снимките обаче разбрах, колко трудна е професията на режисьора, на оператора", спомня си д-р Попов и припомня, че те са снимали лентата в КОВиД-отделението повече от два месеца и половина.

Философското кредо

За д-р Евгени Попов то е простичко. Наследил го е от баща си проф. Атанас Попов. А то е, че най-важните три неща са здравето, семейството и професията. Куца ли един от тези ти компонента, няма как да няма несполуки и в другите два. „За себе си мога да кажа, че в семейството и работата си съм щастливец. Надявам се още дълго време да съм и в добро здраве", споделя лекарят. И отново припомня необходимостта да се отива на работа с вътрешна свобода и желание, че ще се види с колеги, ще обсъдят нови случаи, ще помогнеш на хората, но и ще можеш да си кажеш по някоя и друга дума съвсем по човешки. Твърди, че пандемията е променила хората много – станали са по-затворени, вече ги няма петъшните събирания с приятели и колеги след работа. Вече не ходи и на риболов в събота, неизменното му само до преди няколко години хоби, откакто се помни. Причината за това обаче съвсем не е пандемията, а липсата на достатъчно лекари в болницата. Все по-често се налага д-р Попов да поема допълнителни дежурства, както и неговите колеги, за да закърпят дупките в графика. Дефицитът на медицински кадри определено го тревожи. Дори често със съпругата си се шегуват, че като се пенсионира и тяхното поколение, няма да има кой да ги лекува. Затова и желанието му е управляващите, които и да са те, да помислят за по-добро заплащане, по-добри възможности за специализации и кариерно развитие на младите лекари, за да не заминават с еднопосочен билет.