Как да преглътнеш диагнозата „рак”

Не търсете отдушник на страховете в Интернет, груповата терапия помага повече, съветва психологът Надежда Милева

Соня
Василева
s_spasova@yahoo.com

След поставянето на диагнозата е почти нормално пациентът да се затвори – без желание да става сутрин от леглото, без необходимост да се среща с други хора. Някои изпадат в състояние на пълна безтегловност и спират да се грижат за външния си вид. Други смятат, че не трябва да натоварват близките и приятелите си или се държат лошо с тях, защото се чувстват „прецакани“, че точно те са болни. Разни хора, различни начини на свикване с мисълта... Именно това е и най-важното нещо в началото. Човек първо трябва да се приеме болестта – независимо на каква възраст се появява тя, казва Надежда Милева. 

Първоначално болният минава през шока и отричане

на състоянието. Може дори да се „напъне“ да живее както досега, но това само го връща много назад, смята психологът. Приемете, че болестта по един много тежък начин ви казва – трябва да промените нещо в живота си, имате нужда да промените начина си на живот, добавя Милева. Една част от промяната може да се крие в работата, друга – в отношенията със семейството или дори – в отношението към самия себе си.

Има и други пациенти, които скриват болестта – къде от срам, къде от нежелание да ги защитават. Това също е вид отричане, преструваш се, за да имитираш здраве, докато тялото ти казва, че в този момент трябва да му помогнеш, казва психоложката. И всъщност, в такива случаи пациентите хвърлят по-големи усилия да отхвърлят болестта, вместо да ги насочат към това да се лекуват.

А близките? Успоредно с болния, при диагнозата „рак” страдат и най-близките. Често те са толкова объркани, че не са сигурни какво да правят. В единия вариант започват да се изпълняват всички желания на пациента, плачат повече от него и не спират да повтарят колко им е мъчно. Друг вариант е да се правят, че нищо не се е случило и дори да неглижират проблема. Не малко хора са споделяли, че техните партньори им казват „Нищо ти няма, стегни се!“. А всъщност –

и двете крайности по-скоро унижават болния

вместо да му помагат, могат да го тласнат в зоната на самосъжалението и отчаянието.

Много е важно близките да не реагират на болния като на жертва, категорична е Надежда Милева. По думите й те трбява да се опитат да го накарат да се чувства не като някой, който има нужда от болногледач и трябва да се обгрижва непрекъснато, а като човек, който минава през труден, но преодолим проблем. Все пак става дума за процес, а не за нещо постоянно. Ако приемем рака като процес, той все някога ще свърши.

Намерете своя начин за спасение. Вероятно има милион рецепти как да се изплува от дъното. Важното е да се намери най-правилната, която действа в конкретния случай. Някои залагат на силата на положително мислене. И това може и да им помогне – стига да не се откъснат напълно от реалността. За мен по-скоро положителното мислене трябва да се свърже с това да приемеш болестта като част от цялата картина – сблъскваш се с някакъв дефицит, което се получава жесток начин, но

този сблъсък ти дава правото да се погрижиш за себе си

– да промениш режима си на хранене, да  обърнеш живота си, така че да тялото ти да се чувства добре, казва Милева.

Груповата терапия е много полезна – независимо дали болните ще се включат в курс по готварство или по декупаж в група с други хора със сходни диагнози. Всеки, който е минава през труден етап, има нуждата да знае, че друг се справя със същото или вече се е справил с подобна ситуцаия, обяснява Надежда Милева. Още повече, че заниманията с ръце и правене на нещо красиво стимулират откриването на смисъла. Защото първият конфликт при една подобна болест е дали животът има смисъл, дали има смисъл изобщо да се боря, щом някаква болест може да ме повали, казва психоложката.

Според нея търсенето на сходни истории и ситуации по групите във форумите или социалните мрежи е по-скоро изразяване на страховете на даден човек и търсене на друг със същите страхове - и затова не го препоръчва. Това много често натоварва и по-скоро вменява усещане за несправяне и неовладяване на ситуацията, безпомощност – защото каквото и да направиш – краят е фатален, обяснява тя. Заравяйки се в тъжните истории, може да се натъжиш и отчаяш още повече.

Затова, е добре човек да се огледа - със сигурност има и друг изход. Ако болният обича да танцува, не трябва да приключва с дискотеките и клубовете.

Болестта не бива да слага край на любовта, на книгите или карането на колело

И при всички случаи е добре е да се потърси помощ от специалист – психолог или психотерапевт. Експертът няма да ви съди, нито ще ви човърка раните. Може само да ви помогне. Понякога тази помощ може да бъде само в рамките на един сеанс, за да ви отвори очите и да видите онова, което е точно пред вас. Може да продължи и година-две, за да ви помогне да се отърсите от кошмарите и да се опитате да забравите.Може да смените няколко специалиста, докато намерите вашият, но си струва да опитате.