Няма донори, няма трансплантации и страдат всички

Пациентите да идват при нас, комисионери ги агитират за Турция, но само за тази година имаме четирима, които са неуспешно оперирани, единият почина, другите двама загубиха бъбреците си, а последният още го лекуваме, казва проф. Маринчо Георгиев

Мария
Чипилева
chipileva@gmail.com

- Проф. Георгиев, има ли проблеми у нас с донорството и трансплантациите?

- В последните години всички насочваме вниманието си към трупното донорство, смятаме, че там е най-големият проблем и наистина има такъв. Аз направих справка, от началото на годината при нас е имало 4 донора, от които сме сложили бъбреците на трима, а при единият не успяхме да намерим реципиент.

- Защо се получи така?

- Заради листата на чакащите, която не беше обновена и тук се завърта порочния кръг. Дългото чакане води до необратими нарушения във всички органи и системи на пациентите. Когато изгрее щастливата им звезда и те дойдат за трансплантация, се оказва, че не са подходящи, защото имат много други заболявания, които водят до много висок риск за извършването на една операция, тя дори може да завърши фатално. Затова казвам порочен кръг – от една страна много чакащи, от друга страна дълго чакат, а накрая се оказва, че дори няма на кого да сложим бъбрека.

- Колко време средно е чакането за орган у нас?

- Много е различно, не може да се направи такава статистика, защото трябва да имаме голяма бройка за да е статистически значима. При тези единични бройки, които имаме, тя няма как да е достоверна и ще дам пример. Преди две седмици направихме две трансплантации от трупен донор, Слава Богу и двамата пациента са добре. Едната пациентка обаче беше съвсем отскоро на диализа, но влизайки в общата бройка на трансплантаираните, това веднага изкривява данните. Така че това не е толкова показателно. По-показателно е, че трупното донорство наистина не върви, а съм виждал как може. Участвал съм в извършването на трансплантации още по времето, когато проф. Петър Панчев беше национален консултант, тогава сме правили по 90 пациента на година, а сега са десетина.

- Защо сега са толкова малко?

- Ще ви кажа. Първо, проф. Милан Миланов от Пирогов, който тогава беше координатор на донорските бази, обикаляше с една кола с червен буркан, като при линейките, американско дарение, като апостол и където се покажеше подходящ донор, той беше идентифициран, кондициониран и подаван. Тоест, опираме до това, че донорските бази не работят, както трябва. Казвам го открито, защото е факт. Освен това преди 20 години медицината и в България технологично е била по-назад, но е правела много повече и защо, заради човешкият фактор. Имаме човек, който гори в тази работа, в случая тогава това бяха проф. Панчев и проф. Миланов, нещата вървяха. В момента имаме много донорски бази, но работещи са 3-4. И ето един пример – в София „Св. Анна", Пирогов, ВМА нямат донори и възниква въпроса защо.

- Това се питаме от години, защо?

- Моят отговор е, че МЗ и ИАМН, ръководствата тези болници трябва да вземат мерки. По различни причини донорите не се идентифицират, съответно не се кондиционират и оттам нататък не се подават. Точно обратното беше преди години, когато идваше един човек и веднага помагаше. Разбира се, това беше в началото, за да тръгнат нещата, не може така да се продължава винаги. Но МЗ може да задължи болниците с донорски бази административно всеки ден да дават сводка какви са пациентите в реанимациите и съответно има ли сред тях подходящ донор. В един определен момент тези бази ще заработят под този административен контрол и положителен натиск.

- Тази сводка къде да отива – в ИМАН, в МЗ?

- Тук отново опираме до личността. Трябва да има личност, която да се захване с това и аз си мисля за проф. Вилиян Платиканов. Ние се познаваме с него още от Плевен, когато той беше много активен и насочен към тази дейност. Трябва ни опитен човек с добър имидж, а той притежава и двете качества. Той би могъл да извърши тази апостолска дейност след проф. Миланов и да тръгнат нещата веднъж завинаги. Да не говорим, че в исторически план България през 1969 г. е направила първата трансплантация на Балканите, а сега сме накрая.

- На колко време трябва да се обновява листата с чакащи?

- Това е другият важен въпрос, който отдавна повдигаме – актуализация на листата на чакащите. Защото вече се случи – имаме орган, а няма на кого да се постави. В същото време извикахме 6 реципиента от цяла България да пътуват по нощите, няколко клиники работиха, за да се направят спешно всички нужни изследвания и накрая да разберем, че тези хора не могат да бъдат оперирани и да изхвърлим органите. Но актуализацията на листата има и правна гледна точка, защото, ако дадена комисия прецени, че един човек вече не може да бъде трансплантиран, то това трябва да е неоспоримо, така че да няма риск за колегите в една съдебна ситуация. Всеки може да каже – те ме изключиха, тръгвам на дело. Но реално актуализация на листата в момента няма.

- А на колко време би трябвало да се прави?

- Не мога да отговоря точно, защото това не е моята специалност, аз съм хирург, но все пак от обща медицинска култура мисля, че минимум на шест месеца трябва да има такава актуализация по ясни законово разписани критерии. В крайна сметка ще се получи така, че тези огромни бройки от над 1000 души ще станат 300. Но това не е работа на хирурзите и лекарите, а на министерството. Нашата работа е само да алармираме, н самият факт, че не успяхме тогава да намерим реципиент е повече от показателен. Поставяли сме въпроса и пред ИАМН, те не могат да решат проблема без МЗ, а нямат и хора.

- Не трябва ли да се актуализират и медицинските критерии за това кога един орган от трупен донор е годен за присаждане?

- Нашите критерии са съобразени с наредбата, като са доста демократични, има само две-три индикации, които са абсолютно противопоказни за това дали един донор, може да бъде такъв, така че тук няма проблем. Но проблем се появява отново в донорските бази, които заради малкото донори нямат опит да кондиционират донора, така че неговите органи да са годни за трансплантация. Има специфика, която е много важна, за да се запази жизнеността на органите. Защото, ако един пациент е подаден, но има спадове в кръвното и креатинина му стига до 300, и на нас той ни се подава, обществото очаква да направим трансплантация, а ние поемаме отговорност да сложим орган, който не е толкова витален. Но това не са резервни части, да ги сложим и после да ги махнем. Така че по-скоро става дума за това органите да са витални и донорите да се кондиционират правилно. Така отново се връщаме на донорските бази – освен бройка, да има и качество, защото като няма ситуация, се губи тренинга и може би трябва да се направи някакво обучение.

- Защо имахме случаи, когато за органи тук се казваше, че не са годни, а румънците ги вземаха?

- Не знам дали сте проследили какво се е случило с тях в Румъния. Понякога ние взимаме, трансплантираме и после махаме. Спомням си единият случай, той беше с бъбрек с пет артерии, по всички правила на изкуството се счита, че при повече от три артерии има по-голям риск за пациента. Тук вече това е преценка на трансплантиращият екип, защото най-неприятното е, че при едно усложнение, при което трябва да се махне бъбрека, реципиентите са доста увредени и една повторна операция може да завърши много неприятно.

- Знаете какви са резултатите от трансплантациите при нас, защо смъртността е висока?

- Ние също си правим анализ, отново се връщаме към честотата н изпълнение, едно е да се правят по 100 трансплантации, друго е да се правят 10. Ясно е, че колкото повече трансплантации се правят, толкова повече ще пада смъртността. Затова и в началото казах, че е порочен кръг – няма донори, няма трансплантации и се губи квалификацията, страдат всички.

- На този фон какво е мястото на живото донорство?

- На фона на всички тези проблеми, то остана в страни. Но в България през 1992 г. започна програмата „Живо донорство". Аз си спомням когато по нея всеки вторник правихме трансплантация от жив донор. Но какво се случи? Повечето от тези живи двойки тръгнаха да се трансплантират в Турция, обикалят комисионери, включително и лекари, и при мен са идвали, откриват се турски офиси. Само за тази година обаче четирима човека, трансплантирани в Турция, ги лекуваме допълнително и то по възможно най-неприятния начин. Единият човек бяхме принудени да приемем в реанимация, където почина от сепсис, на другите двама бяха премахнати бъбреците, а последният още лежи при нас.

Според мен, когато се прави по правилата, успеваемостта при живото донорство е много по-голяма и то не само в България, а в цял свят. В Испания и Хърватска, които са първенци, живото донорство е много добре развито, защото при него няма проблем с кондиционирането на донора. Освен това самият реципиент доста бързо получава органа. Но за съжаление у нас съществува една криминална дейност, в която се насочват болни най-вече към турски болници срещу комисионни, това се знае, то трябва да е обект на други служби и заради това живото донорство у нас не върви, а то е добре разработено. В същото време ние поемаме усложненията на турската система. Освен това се разкриват сметки и се набират средства за тези операции там и се афишира като някаква милосърдна дейност, след като в България трансплантации се правят от половин век. За мен това е неоправдано и неприемливо. С тези четирима пациенти, които лекуваме след неуспешните трансплантации в Турция, видях, че те не са били много наясно, че може да се оперират тук с орган от жив донор.

- Има ли от какво да се страхува живият донор?

- За всички тези 30 години, в които аз работя тук, не помня да сме имали починал жив донор или инвалидизиран след операцията. Дори да има някакви такива случаи по света, те са много малко. Затова в цяла Европа и в Америка живото донорство се поощрява. А ние имаме достатъчно опит, за да не застрашим живота на живия донор, не я започваме тази дейност тепърва, вършим я от години. При трупното донорство резултатите са по-лоши, но там значение има подготовката на реципиента и качеството на органа, докато при живото донорство тези проблеми липсват.

- Има ли нужда от разширяване на кръга на живите донори?

- Не, в България има законодателна регламентация дори на кръстосаното донорство. Като експерти сме подали към МЗ нужната медицинска информация преди две години. Законово всичко влезе в рамка. Но втората стъпка е кръстосаното донорство, нека първо да оправим живото донорство между роднините. При него само се иска пациентите, които имат жив донор, да се обърнат за помощ към нас.