Когато възрожденският дух ти е наследство

Проф. Росен Коларов произхожда от родовете на Иларион Макариополски и Стоян Михайловски, баба му Рада е известна лечителка

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

Едва ли има човек в България,

който да не знае какво е това детски селища SOS. Когато първото от тях беше открито през 1992 г. повечето хора нямаха представа от организацията на тази институция за деца от семеен тип. Имаше и критици, които напълно я отричаха. Трудно се скланяха и хора да работят в тях, още по-малко да ги ръководят. Проф. Росен Коларов обаче не се побоя и стана първият председател на Управителния съвет на SOS Детски селища в България, като на поста бе преизбиран неколкократно, чак до 2019-та. Самият той няма обяснение, как и защо е приел да се занимава с тази съвсем не лека и твърде отговорна работа при това безвъзмездно.

Както се шегуват в семейството му,

 от тази му дейност остана подарък една вратовръзка и часовник – подарък за заслуги. За него обаче удовлетворението е най-голямата награда, тъй като SOS детски селища са успели да помогнат на много деца в неравностойно положение да се изградят като личности и да намерят своето достойно място в обществото. Вместо него обяснение за смелостта му да се захване с тази дейност намира неговият брат, изтъкнатият ревматолог и сценарист проф. Златимир Коларов. „В рода ни от незапомнени времена са се отглеждали деца – сираци и в неравностойно положение.

Такава е била традицията някога

 във всички по-заможни и обезпечени български семейства", разказва по-големият брат Златимир. Двамата братя продължават семейната професия. Баща им - д-р Господин Коларов е известен в миналото лицево-челюстен хирург. Майка им - д-р Копринка Коларова, е била търсен и уважаван педиатър. Баба им Райна по майчина линия била известна лечителка в миналото. Тя е оставила две тетрадки с ценни рецепти, излекували немалко болни. Народната лечителка е издънка от рода на българския възрожденец Иларион Макариополски и поета-сатирик Стоян Михайловски, тачен като автор на химна „Върви, народе възродени". Когато Росен се родил, родителите решили да го нарекат на нейната буквичка.

Баба Райна била известна с добротата си

Живеела в село Суворово, преди Освобождението – Козлуджа. Когато някое дете останело сираче, тя и съпругът й го взимала у дома и го отглеждали заедно със своите. Ако то било момиче, тя го подготвяла за бъдещото домакинство – да шие, да плете, да готви. Дойдело ли време за задомяване, му стъквала чеиза и помагала на младото семейство със съвети и всичко, каквото е необходимо. Ако сирачето било момче, растяло край приемния баща и неговите братя. Мъжете във фамилията го учели на четмо и писмо, давали му занаят. „Баба Райна беше отгледала и едно турче, което много обичаше. Казваше се Мехмед, той казваше, че има четирима братя и една сестра, т.е. вуйчовците ми и майка ми", разказва проф. Златимир Коларов. Мехмед, който Коларови тачат чак до смъртта му, като роднина, бил заведен от бедния си баща при прадядото на Росен и Златимир. Той минавал за един от заможните в селото, защото имал хлебарница.

Турчинът помолил хлебарят да го приеме,

да живее при него, защото няма с какво да го храни вкъщи, като помолил да спи до пещта в хлебарницата, за да не му е студено. Хлебарят го приел, но му станало тъжно още същата вечер, че докато неговите деца са и у дома, чуждото нощува само в заключената хлебарница. Щом баба Рада разбрала за детето, рекла: „Където за пет, там са и шест. Довеждай го, няма да стои само детето". Така Мехмед влязъл не само в дома, но и във фамилните спомени. „Това е само един от случаите на деца, които нашите прадеди са отгледали. Мисля, че брат ми Росен е наследил тази милостивост към онеправданите от тях. Затова и толкова години се трудеше безвъзмездно за децата от SOS-селищата.

Оттам са и най-добрите му фотографии",

разказва проф. Златимир Коларов, защото както е известно не само в лекарските среди, брат му Росен е и фотограф. Най-добрите фотографии, получили награди от многобройни конкурси в страната и чужбина са точно на деца оттам. Има 28 награди за фотографии, сред които и специалната награда на списание „Фотографки форум" за най-добрите фотографии за годината – САЩ (1999 г.) и десетки самостоятелни изложби у нас и в чужбина. Канен е да журира и фотографскси конкурси.

Проф. Росен Коларов от дете се увлича

по фотографията. Брат му проф. Златимир Коларов пък, е сценарист на не един и два филма. Обяснението им към желанието да видят света през камерата е любопитството, унаследено от предците им, все хора на духа. А в техния род те са много. Освен от Иларион Макарополски и Стефан Михайловски те са взел от духовното и от двамата си прадеди – свещеници в църквата в Девня. Заради заслугите им към издигането на храма, благоустрояването и създаването на школо към него след смъртта им те са погребани в църковния двор.

Карали ли са се, биели ли са с като деца

двамата братя Коларови така, както правят повечето момчета. „Нямам спомени за такива неща, макар и разликата ни да е пет години, аз съм по-големият. Това се дължи на родителите ни, които за разлика от повечето семейства по наше време не възпитаваха с шамари, а със спокойни разговори. От малки се отнасяха към нас като към равностойни партньори в разговорите, а това възпита у нас усещането за равнопоставеност и уравновесеност на характерите впоследствие", разказва проф. Златимир Коларов.

По същия начин и проф. Росен Коларов

е възпитал своите деца – в разбирателство помежду им и емпатия към страданието на другите. Съпругата му е архитект Емилия Коларова. Синът им Добрин е очен лекар в Германия. Дъщеря му Мира е предпочела професията на майка си – архитект е.

„Имам притеснение за брат ми, няма да му е лесно в ИАМН. Сигурен съм обаче в едно, че ще се води от съвестта си, така както го е правил винаги досега", убеден е проф. Златимир Коларов.