Доктор Снежко

Роден е на през 1996 година в Благоевград. Завършва математическа гимназия, а след това и Медицинския университет в София. Първоначално работи четири години в Центъра за спешна медицинска помощ, а след това започва своя практика като общопрактикуващ лекар. В продължение четири години (2012 – 2016 година) е член на Управителния съвет на Българския лекарски съюз. През 2019-та получи приза на съюза за „Принос за развитие и утвърждаване авторитета на съсловната организация". Времето си сега разпределя между лекарската практика и лекциите, като хоноруван преподавател в Спортния департамент на Софийския университет.

 

Макар и да живее в столицата три десетилетия,

 

твърди за себе си, че остава благоевградчанин. „Тук съм да облагородя софиянци, да ги науча да не са така начумерени, да са по-весели", казва той с присъщия си шеговит тон. Пак така, на шега решил да поеме за Антарктида. „Имах познати сред нашите антарктици, възхищавах им се. Един приятел разказваше колко е интересно. Попитах го, мога ли да отида. Той се позамисли. „Като те гледам, здрав си, имаш спорни уклони, як си, че си и доктор. Ще потрябваш. Значи можеш, давай", отвърна ми той", разказва д-р Атанас Пелтеков. След този разговор се запалил още повече по Ледения континент. Започнал да чете целенасочено за Антарктика. Изгледал, каквито могъл да намери документални филми.

 

Влюбил се в нея още преди да е стъпил на ледовете й

 

Подал си документите, преминал полагащите се прегледи. Одобрили го. „Еуфорията беше огромна. Човек, който не усетил предизвикателството по нещо предстоящо, ново, непознато, не може да ме разбере", спомня си той вълненията преди да замине с 25-та по ред българска антарктическа експедиция. Родителите му определено не го разбрали, изпаднали в паника. Опитали се да го разубедят. Безуспешно. Съпругата му, която е зъболекар, също не посрещнала новината с възторг, но не се опитала да го разубеди. Знаела си, че няма да успее. За разлика от възрастните, синът му и дъщеря му, тогава все още ученици били на шестото небе от радост, че татко им ще види отблизо пингвини. „Месеците преди заминаването живеех като в сън. Бях в приповдигнато настроение, ентусиазмът не ме напускаше. Четях, набавях и прилагах всичко, каквото би ми послужило на Антарктида", спомня си д-р Пелтеков.

 

С наближаването на датата за заминаване обаче

 

първоначалният ентусиазъм започнал да отстъпва място на все повече и повече въпроси, които сам си задавал все по-трудно им намирал отговорите. Един от тях бил "Ти си идиот, какво смяташ да правиш там, за какво ти трябваше?!" „Много сериозно се питах и това беше най-мекото самообръщение към мен самия", смее се сега д-р Пелтеков. Връщане назад нямало. Започнал още по-усърдно да събира информация, да се допитва до колеги с какво, като лекар, да се снабди там. Започнал да купува лекарства, консумативи, системи, превързочни материали. Маски за обдишване. Товарел багажника на колата с който каквото му кажел. Направил планове, скици, схеми.

 

Приятели лекари от различни специалности му помогнали

 

да направи електронна медицинска картотека. „Бях описал дори дребни неща, които знае всеки лекар, но в непозната среда и ситуация могат да ти излязат от акъла. Това много ми помогна. Натоварихме всичко, пътувахме много, пристигнахме. Първото ми впечатление беше: Уау. После, с първия пациент дойде ау-у-у. За всичко се бях подготвил, само не и за това, че ще ми се наложи да лекувам човек с болен зъб и силен зъбобол. Идеше ми да се застрелям", разказва през смях д-р Пелтеков. Свързал се по сателитния телефон с приятел зъболекар. От София започнали да му казват стъпка по стъпка с каква група антибиотици да третира болния и с какво да овладее болката. Справил се похвално.

 

 За 10 дни успял да овладее проблема и дори зъбът да бъде спасен

 

от изваждане, след като антарктикът се прибрал в България. Сега д-р Пелтеков отчита това лечение, като страхотен свой успех. „Хората на българската база много ми помогнаха, за да съм спокоен и да реагирам адекватно при различни ситуации. Те ме подкрепяха със спокойствието си, с увереността си, за да не губя самообладание, защото аз, колкото и да не ми личи, се безпокоя". С тези думи Атанас Палтеков благодари на нашите антарктици. С всички тях той е приятел, но едно не може да им прости, че са инатливи, като деца, ако се наложи да пият някакви лекарства. „Хората, които заминават за Антарктида не са много словоохотливи на тема собствено здраве. Икономисват си да споделят симптоми, да се оплакват", споделя той впечатленията си от тях. Казва, че високото кръвно не е никакво предизвикателство на Ледения континент независимо от ниските температури. Там се живее по-спокойно, а и медицинският кабинет в базата ни на остров Ливингстън е оборудвана с всичко необходимо.

 

На няколко места в самата база са разположени дефибрилатори,

 

като антарктиците ни са обучени как да действат с тях. Кабинетът разполага с необходимата образна диагностика, а от края на миналата година разполага и с малка лаборатория.

Първият, вече медицински случай на д-р Атанас Пелтеков в българската база на Антарктида бил да лекува цялата група от ентероколитен вирус. Справил се. По думите му, вирусни инфекции в базата се случват, когато дойде нова група, пренасяйки ги от България или от Южна Америка. Затова и откакто плазна КОВИД-19 безпокойствието му било особено силно, някак си, коронавирусът да не се промъкне и в българската база. В някои други бази вече имало болни. В нашата им се разминало и заради отдалечеността от останалите, и заради спазваните противоепидемични мерки при срещи. Защото, срещи като между колеги, с чужденци имало.

 

И веселите моменти покрай налагането на киселото зеле обаче,

 

не успявали да подтиснат преследващото го безпокойство да не се стигне до спешен случай. Колкото до киселото зеле, наложил едно бидонче за урогвайските антарктици -  много им харесало на една почерпка в нашата база. Колкото до притесненията на доктора, те са навълно основателни, защото на Ледения континент времевото понятие за спешност е твърде обтекаемо. „Наясно ли си какво ще правиш, ако се случи. Наясно ли си как, че състояние по спешност на Антарктида означава да дойде помощ до три дни, не е като да звъннеш по телефона и линейката да ти спре под прозореца максимум след час, ако има някакви свръх затруднения", така разговарял често със себе си е прехвърлял на ум, какво трябва да нарави при екстремен случай. За радост, на др Пелтеков не му се е налагало да вика помощ с хебикоптер или от най-близко преминаваия кораб за болен. „Българинът е корава порода, здрави хора сме, устойчиви, казва той. Някой тук трябва да видят там какво е спешна помощ, че да не мрънкат, ако им се забави малко линейката заради по-тежък от техния случай", допълва той предизвикателно към вечно недоволните.

 

Не крие, че неведнъж и дваж, комай напоследък не минава ден,

 

без да измрънка за нещо. Признава, че го дразнят прекомерните приказки за реформа в здравната ни система. „Това се говори, откакто съм започнал работа като лекар. За резултатите няма какво да казвам. Виждаме ги и ние, лекарите, и пациентите. Особено доволни няма", казва той. Доволен е обаче от увеличения бюджет за доболничната помощ за тази година. Смята обаче, че има много дейности, които спокойно могат да се изнесат точно в доболничната помощ, но пречи едно – лобизмът. „Бъде ли той преодолян, и хората ще са доволни, няма да бъдат разкарвани за изследвания и ненужен престой в болниците, ще бъдат спестени и средства на системата, като цяло", убеден е д-р Пелтеков.

 

Надява се това да се случи в следващите четири – пет години,

 

за да може тогава синът му, който следва медицина, да работи в едни по-добри условия и да не заминава в чужбина. Дъщеря му не е пожелала да избере професията на баща си, нито на майка си. Но все пак, близо е до проблемите на човешкото здраве, записала е психология. Самият д-р Атанас Пелтеков е убеден, че ще има по-добро бъдеще за децата му в България. Защото, както сам казва, нямаме ли вяра в себе си, няма да успеем никъде.