Белодробните трансплантации у нас са илюзия

Няма регистър за хората с пулмонална хипертония, не знаем колко са, как се лекуват и какъв е ефектът от терапията, казва д-р Любомир Димитров

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

- Пулмоналната или още белодробна хипертония е рядко заболяване, приличащо на айзберг. Познаваме само малката част, която е над водата, а именно идеопатичната белодробна хипертония, а огромна подводна част, включваща много други видове белодробна хипертония остава неизвестна. Тя е едно от най-големите предизвикателства пред съвременната медицина, което още не е разрешен докрай. И до момента дефинитивно лечение за това заболяване няма. Идеопатичната белодробна хипертония се среща много рядко. Според медицинските стандарти нейната честота е от порядъка от един до трима на един милион души, което наистина я поставя в групата на редките заболявания. Тя обаче включва различни групи заболявания – на сърцето, на белия дроб, на съединителната тъкан, например лупус. Трябва да се знае, че това е смъртоносно заболяване. Средната преживяемост на пациентите с идиопатична белодробна хипертония, от момента на поставянето на диагнозата не надхвърляше три години. Така беше до 90-те години, когато за щастие, се появи едно чудодейно лекарство – синьото хапче. То е за лечение на белодробна хипертония. Щастливият му ефект, с който е познато сред много мъже, например, всъщност, е страничен. Дотогава пациенти задължително бяха хоспитализирани в интензивните отделения. Сега вече те могат да се лекуват и при домашни условия със споменатото хапче. Така значително се продължава преживяемостта им.

- С колко се увеличава продължителността им на живот?

- Би трябвало да отговоря с данни за България, но не мога, тъй като данни за нашата страна няма. Статистика на едно заболяване се води такава, когато то има регистър. Макар и да се направи много у нас за белодробната хипертония, такъв няма. Затова, ако ме попитате, колко човека са засегнати от нея, няма да мога да ви отговоря. Ако някой ви отговори, то данните ще са спекулативни. Това е изключително сериозен проблем. Има страни, като Испания, които имат регистър от 70-те години на миналия век и разполагат с голяма база данни. Там знаят и как белодробни вазодилататори повлияват заболяването. В България сега се използват два медикамента, реимбурсирани от Националната здравноосигурителна каса. Те не само удължават живота на пациентите, но и подобряват техния физически капацитет.

- Каква е симптоматиката на заболяването, по какво човек може да се досети, че трябва да посети пулмолог?

- Симптомите не са специфични. Най-често белодробната хипертония започва с оплаквания от лесна умора. Такова оплакване едва ли би разтревожило особено някого, защото то може да е в резултат на една банална вирусна инфекция или от КОВИД-19, или пък да е свързано с преумора, с промените в климата, изригвания на слънцето. Хората много лесна намират обяснение на едни такива прояви. Затова аз определям симптоматиката като необичайна умора при обичайно физическо усилие. Това означава, че ако живеете на петия етаж и досега сте се качвали на един дъх до дома си, изведнъж установявате, че спирате да почивате между втория и третия етаж, а след известно време и на всеки етаж. Така се изразява необичайната умора при обичайно физическо усилие. С времето тя става толкова тежка, че хората чувстват задух и умора дори в покой, когато лежат. Тогава вече болестта е напреднала много. В резултат на наблюдение на много пациенти съвременната медицина е стигнала до извода, че колкото по-рано започне терапията, толкова резултатите са по-добри. За съжаление, до неотдавна дори в развитите страни бяха необходими около три месеца от появата на първите симптоми до поставянето на диагнозата, а в България и много повече време. Познаването на това заболяване от лекарите е много важно, тъй като в началото неговите симптоми са много невинни, а всъщност са породени от изключително тежки проблеми в белодробните съдове.

- Трансплантацията на бял дроб ли е единственото спасение за пациентите с пулмонална хипертония?

- Има много спасения. За пациентите с идиопатична белодробна хипертония белодробната трансплантация е дефинитивно лечение. Смята се, тя няма да се развие при човека, получил донорски бял дроб. Това е спасение за някои, но има много форми на това заболяване, които не подлежат на трансплантация. При едно системно заболяване, каквито са лупусът или ревматоидният артрит, част от случаите водят и до развитието на белодробна хипертония. Тогава вече задачата на медицината е да лекува основното заболяване, а не да сменя или да не сменя белия дроб. Нещата са сложи и затова отговорът не може да бъде еднозначен.

- В България всеки крета сам към белодробна трансплантация на базата на собствени контакти в чужбина, защо нямаме договори с чуждестранни клиники, а не се извършват и у нас. Защо?

- Така е. Здравеопазването ни крета към тях, но в обратна посока. Белодробни трансплантации се правеха, но в чужбина. Този процес спря още преди пандемията. Причините са много. Проблемът КОВИД-19 обаче ще отмине, но проблемът белодробни трансплантации за българските граждани ще остане. На такива операции подлежат не само засегнатите от белодробна хипертония, но и хора с други белодробни заболявания. Този вид трансплантации трябва да се правят, защото в много случаи те са дефинитивно решение за пациента. Проблемите с тях обаче са много.

- Кои са основните проблеми, за да остават пациенти без такова дефинитивно решение?

- Големият проблем е, че България не е решен проблемът с донорството. За съжаление, в нашата страна и по тези географски ширини роднините не са склонни да дадат съгласие за аутопсия на своя покойник, а какво остава да склонят органите на изпадналия в мозъчна смърт да спасят нечии друг живот. Това се сключва изключително рядко. България е член на Евротрансплант.

- Но защо това не ни помага?

- Защото Евротрансплант е солидарна организация. Ние трябва да се чувстваме привилегировани, че участваме в нея. За да получаваме обаче донорски органи, ние трябва и да даваме, а ние не даваме. Единични са случаите, в които органи на починали в България отиват в чужбина. Това е големият проблем. Не по-малък е и този, че държавата трябва да води кампания за насърчаване на донорството – нещо, което също не се прави. Опитът в другите европейски страни показват, че такъв подход дава много добър резултат, хората даряват органите на своите близки, както и декларират, че даряват своите собствени, когато настъпи определения момент. В Европа това се прави и под формата на завещание. Всяка година в пътно-транспортни инциденти у нас загиват над 600 души. Голяма част от тях са потенциални донори. Възможността е налице, но не се прави нищо, за да бъде тя използвана. Няма как да развиваме трасплантациите, нито да получаваме органи, ако не бъде разрешен проблемът с донорството.

- Неотдавна предоставени бъбреци от пациент в мозъчна смърт отидоха на боклука. Реципиент у нас не бе намерен, но и Румъния ги отказа. Къде се къса нишката?

- Нишка няма. Цялата съществуваща формално структура за покриване на донорските ситуации с екипи, центрове, Изпълнителна агенция „Медицински надзор" е нещо само на хартия. Всичко това не работи на практика, не се случва. Понеже говорим за белодробните трансплантации, то никой не бива да очаква да се случи скоро у нас. Това е един мит. Ще чуете много лекари, много мнения от академичните среди, от професори със специалности в тази област, които ще кажат, че могат да ги правят. Това е абсурдно, илюция е. Дори страни с много развита медицина не си позволяват да откриват центрове за белодробна трансплантация.

- Защо, каква е причината?

- Причината е простичка. В България годишно се нуждаят четири – пет души от белодробна трансплантация. За да се осъществява такава тук, трябва да се направи отделна клиника, която да се оборудва, в която да има обучени хора. Те трябва да поддържат добра лекарска практика, т.е. да са добри в това, което правят – с четири-пет тациенти на година – нещо напълно невъзможно. Затова другите държави са решили проблема по много простичък начин – разкриват малко центрове за белодробни трансплантации. Такъв има в почти съседна нам Австрия. Там има пациенти от цяла Европа, дори извън континента. Когато имаш много белодробни трансплантации, а те са много сложно начинание, имаш и опита, и поддържаш високо ниво. При тях хирургията е най-лесната част. Много по-труден е следоперативния период. Необходим е голям и много добре обучен екип от различни специалисти. Когато един такъв екип прави десетки трасплантации годишно, начинанието ще им успех. Да си създаваме илюзията, че можем да правим белодробни трансплантации в България, е пълен абсурд. Илюзия е, няма нужда да се опитваме. В Европа има такива центрове. Ако сме коректни членове на Евротрансплант и участваме в тази организация пълноценно, тогава няма да имаме проблем.

- Какъв е средностатистическият профил на пациента с пулмонална хипертония?

- Профилът му е изключително разнообразен. Белодробната хипертония засяга от новородени до хора в напреднала възраст. Аз детски кардиолог и нашата клиника е единствената, която има регистър на децата с белодробна хипертония. Тя е част от развитието на вродените сърдечни малформации. В него имаме над 40 пациенти, които получават специфична терапия от държавата. Това обаче е единствената група, за която има регистър и то за нуждите на Националната кардиологична болница.