Пътеводната светлина Анифе

Мечтата ми е един ден да няма нужда от здравни медиатори, споделя зам.-шефката на сдружението им

Лора
Симеонова
lora@mail.bg

Просветление. Това е за Анифе включването й в програмата за здравни медиатори. „През 2008 г. съвсем случайно се оказах в една организация, за която нищо не знаех. Всъщност това беше много важна стъпка – промени както мен, така и живота и вижданията ми”, връща се с близо десетилетие назад Ани, както я наричат приятелите. Още по-далеч, в детството й, има само любов и светлина. „Беше много щастливо. Бях обгрижвана от родителите си, никога не съм била дискриминирана”, спомня си Анифе. И признава: „С настъпването на демокрация се случи разделението – в онези времена не съм го усещала. Тогава то не ставаше по етнически признак, а по поведение”, казва без грам носталгия Ани. Не, че и на нея демокрацията не ни е отнела много – голямото й момче, вече на 26 години, живее в Германия. А 10 месеца не е могла да види внучката си. Сега и малкият й син – 16-годишен ученик, може би в мечтите си стяга куфари за подредения Запад. А в същото време майка му превързва най-дълбоките рани на бедния Изток.

Ступор – така Анифе описва първото си влизане в гетото на Добрич. След 2-годишно обучение в Медицинския колеж в Пловдив, я пускат „на терен” в родния й град. В Добрич здравните медиатори работят рамо до рамо с общопрактикуващ лекар. Докторката и другите две колежки на Анифе вече имат две години опит из ромските махали. Тя обаче се оказва в паралелна реалност, за която повече от 30 години не е предполагала. „Дори твърдях, че в Добрич нямаме такива гета – толкова зле изглеждащи, че и куче да вържеш, не би седяло!”, откровена е Анифе.  „Влизайки там, в края на града, сред колиби и боклуци, мислех, че съм във филм. Не можех да мръдна!”, връща лентата здравната медиаторка. „Бяха ме наобиколили деца –

голи, боси, в някакви трънаци и ме пазеха от кучетата

Колежките ми говореха с родителите им – обяснява им защо, кога и как трябва да ги ваксинират. А аз, в шока си, седя и не мога да мръдна. Очите ми се напълниха – не вярвах, че хора могат да живеят така! Не живот, а съществуване!”, вълнува се и досега Анифе.

Днес много неща са се променили. През призмата на опита, Анифе не позволява болката да я парализира. Научила е страшно много в безброй обучения, не по-малко е постигнала – от 2010 г. дори е зам.-председател на Националната мрежа на здравните медиатори. Лошото обаче е, че гетото не се е променило.  „Положението за 8 години става още по-тежко. Понеже тези хора са най-уязвими, при тях всички проблеми в обществото се усещат най-силно”, категорична е Анифе. Глътка въздух дава само падането на границите – по-голямата част от осъдените на мизерия роми намират препитание в чужбина. Но в същото време е израстнало цяло поколение без елементарна грамотност и трудови навици. Пропуснати са ценни години – програми като тази за здравната медиация, е трябвало да започнат още в началото на прехода, категорична е г-жа Хасан. „Сега Европа решава, че ще отпусне пари за интеграция. Казват – ще правите консултации, но не от това имат нужда в махалите. А от работа и от подкрепа – и морална, и социална”, обяснява Анифе. Защото от омагьосания кръг на гетото трудно се излиза.

Всички беди са от безиходица

– човек с образование и доходи, при планиране на семейството, мисли за бъдещето на детето си. При тази общност това е невъзможно. Когато ежедневно се чудиш откъде да намериш 2 лева за хляб, как да мислиш за бъдещето на детето си?!”, откровена е Ани. Тя все пак признава, че понякога и санкциите вършат работа. Откакто ваксинирането на ромските малчугани е обързано със спирането на надбавките, процентът на имунизираните се е увеличил. С образованието обаче проблемът е по-дълбок. „Мнозинството от родителите на 15-16-годишни момчета например казват: „Вместо да чакам на 40 лв. от държавата, ще го пратя да работи. Черна работа, разбира се”, споделя впечатленията си здравният медиатор. Не крие и друго: „На ромските младежи и през акъла не им минава, че могат да стигнат до колеж или университет”. Миналата година работи с група тийнейджъри между 14 и 16 г. Решава да им организира в часове в колежа към Шуменския университет. Избира да са по музика – и да работят с караоке програма, защото всички са запалени по компютрите. „Влизайки в колежа, те се огледаха изумено и казаха: „Ама то е като в училище!” Смятат, че за тях това е недостижимо”, разкрива Анифе. Но не спестява, че причината висшистите сред ромите да се броят едва ли не на пръсти е и консерватизмът на общността. „Ако момчетата не ги пускат по-скоро по финансови причини, за момичетата е изключено да ги изпратят сами в друг град”, откровена е Ани. В това отношение Националната мрежа на здравните медиатори е изключително добър модел за интеграция – не само за увеличаване на здравната култура. В програмата за обучение приемат кандидати със средно образование. Но

30% от завършилите после се мотивират да станат висшити

обяснява г-жа Хасан. Самата тя взема диплом по "Начална училищна педагогика" след като постъпва в сдружението. Макар да е отличничка в училище, на 18 избира любовта – и дълго е отдадена на семейството. „Живеех като добра домакиня, кръжейки около деца и кухня”, смее се Ани. Днес обаче мисията й е различна – да просвещава други майки. Много често – многодетни.

Мит, оказва се, е, че ромските жени мечтаят за много деца. „Те всъщност не искат да раждат по пет. Правила съм проучване с многодетни майки. Като ги питаш за колко са мечтали, всички казват, че са искали най-много две”, разказва Ани. И активно им помага да го постигнат. Една от мисиите на здравните медиатори е именно да запознаят общността с методите на контрацепция. Ани признава, че в началото й е много трудно да ги убеди в ползата от спиралите. „Абсолютно всички отказваха!”, спомня си здравният медиатор. Тогава прилага друга тактика – решава да говори с мъжете. Защото тази общност е силно патриархална. „В един момент започнаха сами да идват и да искат да им се постави спирала”, разкрива Ани. В ежедневната й работа има и други куриози. „Навремето имаше мобилни камиони за прегледи в квартала. Тръгнахме на обход, за да им кажем, че лекари ще консултират безплатно роми. И изведнъж всички скочиха: „Ние тука няма да се преглеждаме – то е за роми!”, смее се Анифе. Недоразумението идва от там, че общностите са много различни. В Добрич например се определят като „милет”. „Разбрах къде ми е грешката, започнах по друг начин да работя”, спомня си с усмивка Анифе. Няма да забрави и дядо Хиньо – който миналата година си отишъл от този свят на 95. „Децата му са в чужбина, живееше сам, през ден идваше при нас в кабинета само, за да разговаря. Беше пълен с какви ли не интересни
истории – видял е три епохи, участвал е във войната”, спомня с Ани. С колегите й помагат и на други самотници, които не са непременно от малцинствата. „Често си мисля за дядо Йордан, който вече е в старчески дом. Казваше ми:

Вие не сте като нас, българите, не изоставяте родителите си!

споделя Анифе.

Но както една птичка пролет на прави, така и 215 медиатори няма да решат проблема с бедните, неграмотните и отритнатите. За жалост, кметовете, които са им работодатели в 113 общини, често разчитат именно на това. „Получава се прегряване – затрупани от проблеми, колегите нерядко се отказват”, признава за голямото текучество г-жа Хасан. Не е тайна – заплатата е минимална, а отговорностите – безброй. В „Столипиново” например, където е момента има огнище на морбили, за над 40 000 роми отговаря един-единствен медиатор, дава пример Анифе. Освен това, не навсякъде общинарите гледат сериозно на работата на експертите. „На някои места са толкова безразлични, че не им осигуряват дори работно място. Има и случаи, в които ги пращат да пазят на портала”, не крие огорчението си Ани. По време на предизборна кампания пък, медиаторите – които по регламент нямат право да членуват в партия, нерядко са притискани от шефовете си да стават брокери на гласове в махалите, разкрива г-жа Хасан. Ако не съдействат, ги плашат с уволнение. Тя се надява, че новата отчетна форма, приета от Министерство на здравеопазването и разпратена до общините, ще накара кметовете да гледат по-сериозно на работата на колегите й.
А иначе голямата й мечта е една – да дочака деня, в който няма да има нужда от медиатори. Днес тя й се струва по-скоро химера. Но Анифе заслужава един ден страшният филм, започнал преди 8 години - сред кал, тръни, кучета и колиби - да завърши с хепиенд.