Враг на Стефан Стамболов създава ВМА

За 130 години от своето съществуване лечебното заведение е над 300 мисии на свои лекари в горещи точки на света

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

след като то попада във вестниците като любовница на Стамболов. Вместо обаче семейните бури да отчаят Савов, той насочва енергията си още по-силно към изграждането и благоустрояването на новата болница. Още преди тя да бъде изградена, той назначава за неин началник д-р Георги Золотович, дотогава главен лекар на Военното училище, участвал в изготвянето на законопроекти за здравеопазването и един от основателите на Българския лекарски съюз. Това е човек с изключителен опит и широка култура. Роден е в семейството на етнически българи в Цариград през 1855 година. Следва медицина в Москва и ще като студент участва в руската санитарна медицински съвет по време на Сръбско-турската война  от 1876 г. Нещо повече, той дори е назначен на директор на Гражданската санитарна по време на войната. Малцина знаят, че той извършва първата в България овариотомия – оперативно разрязване на яйчника. Само година, след кат поема гарнизонната болница, той увеличава леглата на 200, а персонала от 30 човека вече е 60.

В една от първите публикации по въпросите на военната медицина от 1893 г. "Няколко думи върху нашите военни болници", санитарният майор Игнат Барбар препоръчва столичната дивизионна болница "да е образец във всяко отношение". Лечебното заведение действително става еталон за останалите болници в столицата още от създаването си. На работа са поканени доказани лекари, завършили предимно във Виена и Москва. Йосиф Любенов, Димитър Киранов, Иван Бацаров, Тодор Илиев и Тодор Попов. В гарнизонната болница работи и лекарят санитарен офицер с италиано хърватски корени Луиджи Понтара.

Софийската дивизионна болница

е втората след тази на Българския червен кръст (сега „Пирогов"), в която лекари стават и преподаватели на студенти. През 1913 г. първите 8 бъдещи медици и 57 сестри самарянки се обучават в нея. С годините броят им расте, докато сега Военно-медицинска академия е единствената, която обучава военни лекари. В помощ и на лекарите, и на студентите през 1912 г. пристигат доброволци медици от Австрийската санитарна мисия. Австрийците пристигат с конвой хигиенни материали, инструменти, стерилизатори и първия рентгенов апарат. Чужденците донасят и водни легла за пациенти с тежки и болезнени рани. По това време началник на гарнизонната болница е д-р Асен Петров, един от основоположниците на съвременната медицина в България. През 1919 г. нейният началник подп. д-р Тодор Попов участва в изготвянето на проект за временно използване на държавните болнични заведения, включително и на преименуваната дивизионна на Общоармейската военна болница, за нуждите на новооткрития Медицински факултет в София. Втората световна война е тестът за работещите в нея. От октомври 1944 до април 1945 година за нуждите на българските войски на фронта болницата формира три армейски хирургически болници. След демобилизирането на Първа българска армия, от април 1945 г. за неин началник е назначен полк. Веселин Николов.

След смяната на властта обаче,

през 1946 г. той е сменен с полк. Август Милчев, а самото лечебно заведение е преименувано на Общовойскова болница. По съветския опит новата власт създава за военните поликлиника към нея. Осем години по-късно Общовойсковият хигиенен институт в Овча купел е превърнат в Научно-изследователски военномедицински институт, а за негов началник е назначен полк. проф. Здравко Мицов. Разработките в него са секретни и служат за защита на населението във военно време. Сегашният си облик болницата започва да придобива през 1960 година, когато с постановление на Министерския съвет тя е преобразувана във а Висшият военномедицински институт. Той обединява Научноизследователския военномедицински институт в Овча купел, Общоармейската болница в София и Отдела за военномедицинска подготовка към Медицинско управление при Министерство на народната отбрана.

Новата сграда на сегашната Военно-медицинска академия е построена през 1980 г., а от 1989 г. за кратко към нея е присъединена днешната университетска болница „Лозенец".

Хората от властта в миналото,

макар и да имаха своята Правителствена болница със специални грижи и глезотии, настояваха и получаваха консултации, дори хирургична помощ от специалисти на Военно-медицинска академия. Сред ВИП пациентите на нейни лекари от времето преди промените са покойния генерал Добри Джуров и Цола Драгойчева. За цивилни пациенти лечебното заведение е отворена едва през 1990 г., когато се създава и общодостъпното за всички звено за спешна помощ. Една от емблематичните фигури сред нейните началници след промените е гастроентерологът и член-кореспондент на БАН проф. Григор Мечков, който по-късно е и академик. Най-продължително заема поста проф. ген. Стоян Тонев. Той е началник на Военно-медицинска академия единадесет години, от 2002 до 2013 година.

Първият носител на орден „Стара планина"

от лекарите в академията е покойният ген. Тонев. Благодарение на него болницата придоби и съвременния облик, с който я познаваме. Той се погрижи да осигури и възможност за специализация на лекарите във ВМА във водещи болници във Франция например. Един от тези медици положи и началото на чернодорбната тарнсплантология у нас - това е проф. Никола Владов. За заслуги в трансплантациите и висок професионализъм той също бе удостоен с орден "Стара планина", а специалистът по инфекциозни болести и тропическа медицина проф. Камен Плочев получи преди година орден „Мадарски конник" I степен, с мечове. ВМА се оказа и кадрова банка в наши дни за властта. Ген. Тонев беше начело на здравната комисия в парламента, макар и за кратко, а проф. Николай Петров стана два пъти служебен министър на здравеопазването. Проф. Венцислав Мутафичйски пък оглави НОЩ в началото на пандемията.

Специалистите от Военно-медицинска академия

са част от над 300 мисии в горещи точки на света. За двадесет и две години в тях са се включили 960 лекари. За 130 години от създаването си военното лечебно заведение е изпратило близо 6000 свои лекари и фелдшери в огъня на военни действия. Първите от тях заминават през 1904 г. в Манджурия месеци след приключването на Руско-японската война в помощ на мирното население. България бе една от първите страни, които изпратиха свои военни лекари в Афганистан след изтеглянето на съветските войски оттам. Те са пътували още на мисии в Корея, Виетнам, Камбоджа, Алжир, Сирия, Мозамбик, Никарагуа, Ангола, Етиопия, Либия, Армения, Босна и Херцеговина, Косово, Турция, Македония, Афганистан, Ирак, Украйна и Хаити.