Щастието да даряваш

Добротата, приятелството, усмивката и помощта за другите, видяни през очите на три деца

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

„Искам да радвам другите

– и децата, и големите. Искам да им е весело, да се смеят, да не плачат и да са добри". Така 5-годишната художничка обяснява направеното дарение от картини, които ще украсяват коридорите на двете лечебни заведеня. „Рисувам, за да помагам на децата. Има много болни, искам те да са весели", казва Дара. Няколко пъти нейни работи са разпродавани и на благотворителни изложби-базари, последната от които бе през месец юли за набиране на средства за подкрепа на децата, страдащи от епилепсия.

Дара иска да остане художничка

и като порасне, но иска и да помага на другите. „Искам да съм полицайка, да залавям лошите, за да не страдат добрите", казва момиченцето. Все още не може да формулира, какво значи щастие, но се досеща. „Щастие е, когато се усмихваш и подаряваш. Когато подарявам картини, да се усмихват и болните деца", казва малката художничка. Иска и да е лекарка, като баба си. „Не иска да има болни деца и котенца", казва още Дара и допълва, че е изрисувала къщичките на животинките пред блока, за да им е весело.

За разлика от нея, Влади

е дете с по-различна съдба. Чаровникът е от наречените сребърни деца. Така наричат хората, засегнати от таласемия майор - най-тежката форма на анемия. На всеки 20 дни го докарват за кръвопреливане в Педиатричната болница в София. „Болницата не ми харесва.

Там има рисунки, но децата плачат.

Тъжно е", казва 6-годишният Влади. Заради заболяването се е научил да бъде дисциплиниран. „Моите приятели са в Бургас. Аз си ги избирам да са добри. Може да са красиви, но не са ли добри, не са ми приятели", казва с увереността на възрастен момчето.

„Да са добри, значи да ми помагат

и аз да им помагам, когато са тъжни и плачат. В градината, Данаил като ме удари, Мартина дойде и ми даде водичка. Тя ми е приятелка, Данаил не искам да ми е приятел", разказва той. Седемгодишното дете не знае кой е Достоевски, нито, че то казал: „Човек, който може да прегръща, е добър човек". Знае обаче тази истина интуитивно и я прилага. „Сутрин в градината малките плачат. Аз ги прегръщам и им казвам, че ги обичам, има играчки и отиваме да играем. Като ги прегърна, те спират да плачат". Така Влади разбира щастието и добротата в света. Казва, че иска да има пухкаво бухалче и дъска. „Бухалчето ще гушкам, като ме вземат в болницата.

На дъската ще пиша какво добро

съм свършил и какво не. Там ще си пиша кои хора са добри и са приятели и кои не са и не искам да са ми приятели", заявява детето съвсем не като за своята възраст. Родителите му го подготвят за предстояща операция. Съвсем скоро предстои да му бъде отстранен далака. Дотогава той обаче още веднъж иска да пресметне кой му е приятел и кой не е.

Лео Найденов е на 7 години – 

дете от лекарско семейство. Майката е физиотерапевт, бащата – неврохирург. За него щастието е да имаш приятели. „Аз имам двама – един още от детската градина, другият е от училище. Обичам ги, защото са добри и не лъжат. Радостен съм, щом съм с тях", казва детето. Обича да ходи на училище присъствено. „Много исках пак да съм в училище. Там е интересно, учим разни неща и е весело.

Понякога ми е тъжно, когато уча от вкъщи,

но с мама измисляме игри и пак ми става весело", казва момченцето. Лео смята, че всички хора са добри, доверчив е и иска и другите да са усмихнати. Иска да е лекар, но не му харесва да работи в болница, като баща си. „Искам да съм като мама, защото тя помага на децата да ходят.

И на големите помага да оздравеят.

Искам, ако може всички дечица да имат нови крачета и да могат да тичат", казва 7-годишният Лео и допълва, че сигурно това е щастието, защото майките им ще се усмихват.