Когато църквата реши да храни и лекува

Подпомагат ги с лекарства, а когато се наложи съдействат за настаняване и в болница. Изисквания да получи човек подкрепа, няма. Достатъчно е да си носи съдинка за храната. Дали е нищ или само се преструва, вярващите тук са оставили на собствената съвест на всеки един. Енорията започва милосърдната си дейност през 1996 година. Идеята е на покойния енорийски свещеник отец Димитър Вукадинов. Целта е хората да бъдат подпомогнати с каквото може в тежката тогава икономически зима. Първоначално съпругата му Невена организира базар за размяна на детски дрехи, постепенно започва да събира от дарители средства и да прави пакети със суха храна и детски пюрета за най-закъсалите, най-вече самотни и безработни майки. Година по-късно ресторантьорът Валери Делчев – енориаш се захваща и с труда на доброволци ремонтират и оборудват малката постройка в двора на храма в кухня.  Младият мъж, който вече е свещеник, започва да кара веднъж седмично казан с храна за бедните от квартала.

 

„С помощта на дарители

 

дейността ни се разрасна и, разбира се, с Божията помощ. За момента две фирми зареждат редовно с продукти, отделни хора също носят храни или оставят средства за кухнята. Някои работници от квартала дори даряват ваучерите си за храна. Не са малко и случаите, в които близките на починали вместо да правят трапези за панихиди, дават продукти или средства за църковната кухня. От няколко години ни карат провизии и от Хранителната банка", разказа отец Флавиан. Той е настоятелят на храма след смъртта на отец Димитър. Докато той говори за мисията на Църквата, като цяло и на всеки отделен човек в нея, пред портата на църковното дворче се е струпала сериозна тълпа. Часът е 12.15. Хората губят търпение, един до друг са, единици са тези с маски.

 

Раздаването на храна започва

 

след четвърт час. На всеки се полагат по 700 мл яхния, половин хляб, една консерва и суха паста. Доброволци се опитват да въведат ред сред тълпата отвън, да накарат хората да спазват дистанция и да си сложат маски, шалове или поне да вдигнат яките на връхните си дрехи. Безуспешо. „Къде го тоя вирус, бе. Аз секи ден съм по улиците, а га го не хванах.", провиква се с усмивка, от която личи липсата на два предни зъба мърляв младеж. „Абе, има го, има го. Ако не верваш, питай Йордан", отвръща му друг. Междувременно, доброволецът е успял да въведе що горе някакъв ред и да накара хората поне да не се блъскат един в друг. В двора, до кухнята за храна, пуска не повече от четирима. „Йордан ни е нещо като храненик. Преди месец изкара КОВИД-19, но оцеля, с Божията помощ", усмихва се отец Флавиан и сочи мъж малко над 20-те, който стои пред входа на храма. Като вижда погледа на свещеника, бърза да скрие цигарата зад гърба си.

 

Йордан започнал да се навърта

 

около църквата „Свети Георги - Победоносец" преди шест години. Не помни майка си, за баща си разказва, че е в затвора. Самият той е бил скитник от дете, спял по входове, изоставени строежи или при случайни хора с незавидно битие, като неговото. Докато намери храма. Сега си е намерил подслон в изоставена къщурка край реката в кв. „Дървеница", от енорията му плащат електричеството, но основно е в църквата. В студените дни идва рано и си тръгва последен, защото вътре е топло, а има и почерпки от панихиди. Жените от енорията му намират обувки и топли дрехи. Проблемът дошъл преди месец, когато Йордан почувствал симптомите на коронавирусната инфекция.

 

Д-р Недко Каракашев – анестезиолог

 

в УМБАЛ „Свети Иван Рилски" и енориаш, му помогнал за прегледа и лечението. Той е, така да се каже, личният доктор, на бедните в енорията, търсят го кога за съвет, кога за помощ, а често пъти той не само им изписва лекарствата, но им ги и плаща. Така се случило и с Димитър, събрат по съдба на Йордан, който също прекарал КОВИД-19. Това обаче съвсем не са единствените пациенти на църковното настоятелство. То си е обособило фонд „Лечение", в който се събират дарения за хора, които нямат средства да се лекуват. Преди няколко месеца църквата доплатила процедурите след тежка гинекологична операция на бедна пенсионерка. Неотдавна е платила и очната леща на възрастна жена. „Помагаме, защото Бог помага. Каквото правим, е Негово дело, ние сме само Негов инструмент", казва една от доброволките при храма Лазарина Вукадинова. Животът й е свързан с енорията, откакто се помни, тъй като неин баща е основателят на милосърдната дейност тук, покойният отец Димитър Вукадинов. По-отдавнашните, които идват за храна тук го помнят.

 

78-годишната акушерка

 

Виолета Крумова е една от тях. „Святи хора са тук, така да знаете. Ако ги нямаше, отдавна да съм си отишла. Нямам с какво да им се отблагодаря. Само мога да се моля за тях", казва през сълзи жената. До преди няколко години, за благодарност, тя чистела безплатно храма веднъж седмично, но признава, че вече няма сили. Докато жената разказва, докарват касите с хляб. На доброволките в кухнята са достатъчни броени минути, за да нарежат самуните и раздаването да започне. Сред тълпата настъпва оживление. Първите с димящи в съдинките, донесени от вкъщи, яхнии вече излизат и се настаняват по пейките в двора. Някои от тях вадят лъжици и съвсем като в старите военни филми, ги отриват в ръкавите си, а после започват да гребат от тях с неприкрит апетит. Най-гладните, които не могат да изчакат да занесат яденето вкъщи, са си създали неписано правило. Който се нахрани, взима си багажа с останалата храна и освобождава мястото на пейката, за да седне друг прегладнял.

 

Това са най-вече бездомниците

 

Останалите си носят съдинките у дома. „Кухнята беше създадена, уж временно, от покойния отец Димитър. Той не се радваше, че тя продължава да съществува. Смяташе, че немотията ще отмине, че няма да се налага хората да търсят с какво да залъжат глада. И на мен ми се иска да имахме условия и да не се налага да готвим, но както се вижда, сега в инфлацията и пандемията ще се наложи да поемем още хора", казва отец Флавиан. 60-годишният свещеник е единственият монах, който има разрешението на Софийската митрополия и на патриарх Неофит да изпълнява и енорийска служба в рамките на столицата. За бедняците от тази част на града той е човекът, който им осигурява не само храна и лекарства при болест, но и работа. Разбира се за тези, които искат да работят, защото не един и двама от редовните на опашката за топла яхния са се отказвали да се захванат с каквото и да било. „Преди време едни от нашите постоянни казаха, че ще започнат в „Чистотата", ако им намерим работа. Събрахме ги, накарахме ги да се измият срешат, обяснихме им как да се държат.

 

Заведохме ги в общината,

 

за да им попълним заявленията, защото повечето не могат да пишат. Малко преди да ги подадат обаче те си тръгнаха. После пак се наредиха на опашката за храна", разказва доброволката Лазарина Вукадинова. И за нея, и за останалите голям проблем са тези от бедняците, които просят, но за пиене. Затова, обикновено мирянките след вечерна служба през зимата, когато се стъмва рано, се стараят да се прибират на групи.

„Трудно е, но нямаме друг изход. Не можем да оставим хората. Те не са виновни, че са изпаднали. Ние обаче сме християни и е наш дълг да спазване Христовите повели. Защото „Дори да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, нищо не съм", въздъхва отец Флавиан, цитирайки апостол Павел. После поема към кухнята. Раздаването на храна е приключило. За него обаче работният ден продължава – да провери има ли достатъчно запаси за обяда в четвъртък и да прегледа списъка на нуждаещите се от лекарства в пандемията.