Докторът “джедай”, който не иска да избяга

Музиката и медицината се преплитат в ДНК-то на офталмолога д-р Григор Лалов

Лора
Симеонова
lora@mail.bg

Музиката и медицината са така преплетени в неговото ДНК, че спасение няма. И двете са в кръвта му. Григор е син на известния смолянски гинеколог д-р Антон Лалов и правнук на легендарния гайдар от Родопите Пейо Лалов. Не си спомня коя любов го е споходила първа – към медицината или към музиката. Свири от 7-годишен. Но още преди това с баща му рисуват човешкото тяло и оцветяват органите по него. Дилема обаче не е имало – винаги е знаел какъв ще стане, като порасне. Като хлапе е луд по животните, но на 10-11 решава, че все пак май е по-добре да лекува хора. „Баща ми е гинеколог, дълго и аз смятах, че ще съм такъв. Но като студент гледах няколко очни операции на живо и ми се видя много интересно”, разказва д-р Лалов.

Офталмологията го спечелва с „чудото” на проглеждането

– не, че появата на нов живот е по-малко чудо, де, застрахова се Григор. Вижда му се интересна и като техника – защото изисква голяма сръчност. Така, днес на 30, д-р Лалов вече е офталмолог. При това – на две места. Работи в столичната СОБАЛ „Акад. Пашев” при светилото акад. Петя Василева. А през октомври миналата година с колегата му д-р Иван Георгиев откриват и собствен очен център в Смолян. Д-р Лалов се шегува, че двамата са един човек. Когато Иван е в столицата, Григор е в Смолян – и обратното. Не крие, че тази „въртележка” е доста уморителна, но пък си струва. „Няма други хора на нашата възраст, които да са направили такъв център”, доволен е д-р Лалов. С д-р Георгиев са връстници и, както казва Григор, „взаимно се бутат”. А това си е здравословно. Защото, най-лошото нещо, което човек може да направи, е да си повярва, убеден е младият доктор. „В медицината много хора са го направили. И, като си повярват, почват да правят много грешки, виждам го всеки ден. Човек се пренасища, започва много да разчита на опита си, а не на четенето и знаенето – а това са различни неща”, казва д-р Лалов. Затова и завръщането в Смолян въобще не е в плановете му – не и преди да се пенсионира след трийсетина години. „Когато човек остане на такова място, спира да се развива – стига до едно ниво и ежедневието го смачква”, смята д-р Лалов. 

И в музиката е така. Затова Григор никога не се е вземал насериозно. „Никога през живота си не съм свирил всеки ден. Дори, когато започвах, почти не съм репетирал вкъщи”, признава Григор. Явно талантът, който тече в гените му, е повечко.

Прадядо му Пейо е известен
не само като гениален свирач

а и като майстор на гайди, абсолютен иноватор за времето си. Григор го помни смътно – бил на 2, когато е починал. Няма спомен от свиренето му обаче. „Слушам го само на записи”, разказва Григор. Но си мисли, че и това не е толкова зле – защото го е запечатал като идеалния образ. Музикалният талант във фамилията обаче не прескача през поколение – бащата и чичото на д-р Лалов също свирят, само че на акордеон. У тях е весело, не крие офталмологът. 

Григор признава и друго – напоследък все по-рядко свири. Предимно на големите концерти на „Тъпани и гайди”, които са 5-6 годишно. Последно са взели акъла на скиорите в Банско на финала на купата по сноуборд. Супергрупата вече има диск с 5 парчета, но не бързат с албума – искат да ги направят 10 и тогава да издават. А глад за фолклор има, особено в по-модерния му вариант, доволен е Григор. Затова и

„Тъпани и гайди” са се съгласили да свирят с рапъра 100 кила

„Много готин човек – готов да рапира с гайди”, разказва д-р Лалов. И убеден, че подобни експерименти, които не опорочават автентичния фолклор, помагат за ренесанса на народната ни музика. „По този начин хора, които иначе не биха слушали гайда, я слушат. И знаят що е то”, казва Григор.

Чудя се – лекува ли музиката? Не, отрязва ме д-р Лалов. Е, макар че при премахване на перде се използва ултразвук – което все си е звук, шегува се очният лекар. Душата и психиката обаче лекува със сигурност, казва Григор. Въпреки това, никога не е имал желание да захвърли всичко и да се отдаде на гайдата. За кратко – между завършването на университета и започването на специализацията си – само е свирел. Тогава натрупал и солиден опит по сватби. Но му станало скучно и се убедил, че музикантският живот не е за него. „Вечно на път, много умора, страхотно изразходване – не само физическо”, прави равносметка д-р Лалов. Струва ми се, че и в медицината е същото. „Абе, да! Стресирам се от две места”, шегува се офталмологът. Истината е, че специалността му е тежка – и като хирургия, и като работа с пациентите. „Да прегледаш 20-25 човека днес, това направо те изцежда! Ако искаш да вникнеш в проблема, отделяш не само време, но и чувства”, обяснява д-р Лалов. Затова и винаги се е чудел на избора на съпругата си – да специализира лъчелечение. В момента Силвия работи в Националната онкологична болница в София при проф. Веселина Първанова.  „Аз не мога да се занимавам с толкова болни хора, много съм емоционален. А тя приема по-философски нещата – с настройката, че им помага”, откровен е Григор.

Със Силвия имат студентска любов

– запознават се още в първи курс в университета. Жена му е от Враца и напук на печалната слава на невестите от Северозапада, д-р Лалов се кълне, че е страшна добрячка. „Разбира ме изцяло и ме подкрепя във всичко”, щастлив е Григор. Освен това, грижата за децата е почти изцяло нейна. Двете им дъщерички са на 6 и 2 годинки и докторът гледа да наваксва с тях през уикендите. Затова и свиренето остава на по-заден план.

Извън всякакъв план, оказва се, пък е емиграцията. „Никога не съм се изкушавал да замина за чужбина. И това не ме прави оптимист – просто съм реалист”, подчертава докторът. Вярва, че човек трябва да си знае място. А то определено не е в Германия, където „не размитат за нас”. „Имам много приятели в чужбина, с успешна кариера. Не ги упреквам. Но това е някакъв вид бягство. Не, че ситуацията в България не заслужава бягство”, признава д-р Лалов.  Въпреки това никой не може да го убеди, че случайно сме се родили в България. „Ако всеки от нас се опита да подобри себе си, ще е различно. Българите, като отидем някъде другаде, сме много стриктни, а тук не го правим”, дразни се д-р Лалов. Има се за късметлия, защото не помни комунизма – живял е в него само 3 години. „Белезите, които е оставил върху народопсихологията ни, са по-страшни от тези на турското робство”, категоричен е Григор. „Всеки гледа да се скатава, да свърши работата със свои хора. Това мислене е оттам”, смята младият лекар. И вярва, че докато начело не застанат хора, необременени, няма да се оправим. А за това няма да стигнат и още 10 години, изчислява офталмологът. „Досега, за 30 години живот,

не съм видял да се сменя власт – само правителствата се въртят

Как може да има хора, които на 6-7-годишна възраст съм гледал по телевизията, пак да са там, а не в затвора?!”, чуди Григор. И признава, че горчилката на неговото поколение лекари е голяма. „Още със завършването на висшето си образование човек попада в дупката, „наречена специализация”, не крие д-р Лалов. Да специализираш става все по-трудно, категоричен е офталмологът. „Когато пък започнеш, на много места те ползват като безплатна работна ръка. Заплащането на един лекар е най-много две минимални заплати. За сравнение, не искам да омаловажа труда на бензинджиите, но със сигурност печелят повече. Не е честно”, казва д-р Лалов. Като сложиш и парашутистите и големите специалисти, които отказват да учат младите – „сакън някой да не им вземе занаята” – и бързо сваляш розовите очила. И без тях обаче да си 30-годишен офталмолог, тук и сега и в България – си струва, категоричен е д-р Лалов. Нищо, че не е лесно. И точно, защото не е лесно.