Изпитанията стават все по-тежки, аз – по-корав

След 2 седмици тестовете ще покажат тръгвам ли към Еверест през пролетта, разкрива новият Мъж на годината Боян Петров

Лора
Симеонова
lora@mail.bg

- Кой е днес Боян Петров? Един възкръснал човек? Авантюрист, който играе покер със Смъртта?

- Същият, който бях и преди. Само че – по-научен да оцелявам. По-опитен да се справя с всички възникващи трудности и пречки. Но целите ми не са се променили. Не съм се отказал от всичко, за което съм си мечтал през последните месеци и години. Така че, към днешна дата продължавам да планирам как по-бързо да свърша Хималайската корона.

- Кое е най-голямото изпитание – последното ли? Когато преди 6 месеца за пореден път надхитрихте Смъртта?

- Това беше едно от сложните изпитания. Трудно физически за оцеляване, не толкова психически. Защото подобни съм прескачал... Но чисто физически, като повреди на тялото, това беше най-сериозното.  Не искам да си го спомням въобще. Въпреки че всеки ден тялото ми напомня, че съм преживял тази катастрофа.

- Как върви въстановяването ви? Знам, че имате планове тази година да покорите още три върха. Ще се случи ли това?

- Около средата на март имам записан час за тест в Националната спортна академия (НСА), където ще се види как върви възстановяването ми. Ще разбера дали тялото ми ще може да понесе планираните върхове през пролетта. И, ако кажат, че не съм се възстановил, по-скоро ще отложа с 2 месеца заминаването за Хималаите. В момента съм 50 на 50 – дали заминавам или не – през през пролетта.

- Но сте решен тази година да преборите още върхове?

- Точно така. Кои са върховете, кога ще са – още не мога да кажа. Просто искам да видя резултатите от този тест в НСА.

- Бяхте споделил, че тази година искате да покорите Еверест?

- Това ми е планът, натам съм насочил усилията си. Но кой ще е върхът – ще разберем след две седмици.

- Извън надхитрянето със Смъртта, от доста години живеете с едно много сериозно заболяване – диабет. Може ли да се опитоми болестта?

- Научих се през годините добре да контролирам диабета си. Когато успяваш да минимализираш негативните му страни, можеш да кажеш, че си го опитомил. Но това е болест, която се влияе от много фактори, които понякога човек изпуска да погледне. Рядко имам случаи, когато изпускам контрола върху диабета. Не казвам, че нямам. Да, той променя тренировките ми, начина ми на живот, ежедневието ми. Но вече знам как, от 17 години, как да контролирам процесите в мен – така, че диабетът да не е пречка за каквото и да е било. 

- Въпрос на воля ли е да надмогнеш болестта или пък на вяра?

- Вяра – не. Дисциплината е основното. Редовно да ходиш на изследвания, да следваш съвети, ако нещо върви, да правиш промени в режима, графика и храненето, за да постигаш най-добрите възможни резултати към момента. Тоест – трябва тази дисциплина, заедно с редовен контрол.

- Планината ли ви направи такъв боец? Или вие избрахте нея и върховете, защото това е вашата природа?

- Вероятно и двете са верни. В планината виждам колко сурова може да бъде една среда за живеене. Там, за да оцелееш, трябва и ти да си суров. Аз явно успявам да стана все по-корав, защото изпитанията стават все по-тежки. И, ако не ги преборвам, не мога направя крачка напред.

- Остават ви още 6 от най-високите върхове – какво следва, като покорите и тях? Къде ще си сложите следващата граница?

- Още не го мисля, защото първо трябва да ги изкача. Това са шест върха. Може да са по-лесни, може да са по-превземаеми от всички трудни, които съм направил досега... Но не искам да слагам в мислите си следващата крачка, преди да съм изкачил тях. Нека ги приключа и тогава ще видя какво ще правя. Мислил съм дори за миг дали не спра, да не се върна към науката, за да завърша докторската си дисертация – да затворя и тази страница.

- Наскоро излезе книгата ви „Първите седем”. Изглежда тя вдъхновява много хора – какво показват срещите ви с читателите?

- Срещите ми показват, че книгата се приема добре. Че съветите са такива, че да вдъхновят хората, които са на една крачка от решението да тръгнат към високата планина, но не са стабилни, не са знаели детайлите. Половината от книгата е разказ за изкачванията ми. Другата е от кухнята на експедициите – как се организират, как се изпипват детайлите. Така че, като ги знаеш, да се чувстваш по-спокоен – че успехът не е имагинерен, а може да е съвсем реален, ако насочиш всички стъпки правилно.

- Казвал сте – няма невъзможни неща. Вярвате ли го още?

- Абсолютно! Няма невъзможни неща, когато ги правиш последователно. Преодоляваш малките трудности, средните и после си готов и за големите. Не можеш да скочиш от ниското към най-големите гиганти. Трябва да преминеш много междинни състояния, през които да придобиеш опита. Паралелно да движиш и всички важни неща – включително личния си живот да не забравяш. Защото, когато се прибираш сам, трябва да има кой да те чака...

- Вие сте учен, но не мога да не ви питам – среща ли човек Бог в планината, постига ли просветление на върха?

- Никога не съм имал в планината мистични усещания – че това е едва ли не свърталище на духове. За мен тя е среда, в която работя. Като учен-биолог, събирам материал. От друга страна, има моменти, в които като се събудиш в някой от височинните лагери, и погледнеш изгрева или залеза, си казваш – колко величествена е природата! Какви стихии бушуват във високите планини. И можеш само с преклонение и огромно уважение да се отнесеш към това, което ни храни. Нека не ограбваме природата така, че да я унищожаваме. Както става с националните паркове в България? Дали сме за резервати 1% от територията – когато и на тях посегнем, за да построим ски писти или ваканционен комплекс, това за мен е престъпление! Престъпление срещу природата, срещу тази среда, която храни душите ни.