Здравеопазването като Българска банка за развитие

Или за това как „всички животни са равни, но някои са по-равни от другите"

Мария
Чипилева
chipileva@gmail.com

Кредитите, които е отпуснала банката на осемте фирми, за министър Кирил Петков поставя един основен въпрос – а именно, доколко правилно се изразходват средствата на българския данъкоплатец. ББР е държавна, нейната мисия, както пише и на сайта й, е да подпомага развитието на малките и средните предприятия. Към края на миналата година активите й възлизат на 3.7 млрд. лв., собственият капитал на банката е 1.7 млрд., а привлеченият по различни международни проекти, предимно европейски, е 1.2 млрд., над 2 млрд. лв. са директните кредити към фирми и физически лица. Тоест, това е финансова институция, която акумулира обществени средства, за да помага на развитието на по-малкия бизнес в страната. Това, което безпокои икономическият министър е, че реално тя пренасочва средствата към едрия бизнес и то към една определена част от него. И то безконтролно.

Нещо подобно се случва в здравеопазването.

И то от години. Националната агенция по приходите събира здравните ни вноски. Финансовият ресурс от тях за годината е над 5 млрд. лв. Тези средства трябва да се използват за профилактика и качествено лечение на всички здравно осигурени хора в страната, а такива са повечето. На практика обаче нещата не се получават точно така, особено по време на пандемия. Механизмите, по които средствата се пренасочват към определени болници или компании са две – или правилата, по които касата за плаща за дадено лечение, или чрез нарушаването им.

В първия параграф преди известно време

попадаха така наречените „лимити". Механизмът, по който едни болници получаваха по-големи стойности и до ден днешен не е напълно ясен. Друго такова правило бяха новите дейности на лечебните заведения, потребността от които често изглеждаше не дотам ясна, което е напълно обяснимо при наличието на два над 300 болници, с които работи касата за намаляващо население от 6 милиона. Трети са цените на самите пътеки. И ако тези са от близкото минало, то настоящето не им отстъпва. През годините отделно държавата инвестира сама и по европейски програми още стотици милиони за апаратура.

Пандемията също даде много възможности,

правителството щедро изсипа милиони за първа линия, после и за това, че медиците работят в болница, докато има зараза, а кой как отчита и получава тези средства, е тема без ясен отговор и невъзможност за контрол. Определени болници получиха и още пари за „комплексни интензивни грижи" за КОВИД, отделно на всички се гарантира 85% от прогнозните им бюджети без значение колко са работили. При медикаментите правилата за пренасочване на публичния ресурс се крият в законите на реимбурсацията, в протоколите, които определят кои скъпи лекарства ще се плащат и кои не, в механизма.

Нарушаването на правилата и липсата на

възможност или желание за контрол също е част от разпределението на средствата. Все по-често самите лекари повдигат въпроса за това дали и къде техни колеги отчитат несъществуващи пациенти или ги отчитат по по-скъпи пътеки, или ги вмъкват в подходящите рамки заради липсата на механизъм за заплащане на дадено състояние. Успоредно с това научихме термини като „полипрагмазия", реекспорт, оценка на здравните технологии и още куп други.

Ако цялото това усвояване на средства по

законен и незаконен начин бе довело до подобряване на грижата за пациентите и до по-качественото им лечение, всичко щеше да е наред. Просто това щеше да е част от цената на здравето. Само че абсолютните показатели, каквато е смъртността например, показват нещо съвсем различно. Както стана ясно на всички, тя расте и не само заради КОВИД. Дори без пандемия в страната ни напук на всички инвестирани милиони има тенденция за увеличение на смъртността при пациентите от онкологични заболявания, за разлика от държави като Чехия или САЩ например и не само.

България продължава да е и държавата с

най-недостъпна медицинска помощ, ако нямаш пари. И това е обективно показано, като от СЗО, така и от Европейската комисия, които ни отреждат мястото на първенци по доплащането за здраве. Отделно от това идват субективните усещания на пациента, на когото се налага да се сблъска със системата. Те започват от телемедицината по телефона, която приложиха личните лекари по време на пандемия, продължават с липсата на работеща спешна помощ и стигат до разнопосочните сигнали в болниците за незадължителен избор на екип, липса на направление за ЯМР или желание да те изпишат още с конците от операционната маса. Битовите условия в някои няма да припомняме, излишно е. Разбира се, има и изключения, все още има добри лекари, с морал, които работят заради пациента, а не заради портмонето му. Поклон пред тях. Но те са все по-малко. Защото системата в здравеопазването е като тази в ББР, като в цялата държава - Даваме всички, усвояват малцина. Крайният резултат няма значение. Или както гласеше девиза, който висеше във "Фермата" на Оруел – „Всички животни са равни, но някои са по-равни от другите". Докога ли!