Убийствената симбиоза в здравеопазването

Проблемът не е в дилемата „пазар” или „държава”, а в дългата ръка на мафията и олигархията

Мария
Чипилева
chipileva@gmail.com

Докато здравният министър Илко Семерджиев обясни как трябва да се спре одържавяването на системата и да се върне пазара в нея, премиерът Огнян Герджиков заяви: „Вън търговците от храма! Не може здравеопазването да е бизнес, това е престъпление към хората“. Отговор на този принципен спор е нужно да намери всяко общество, за да продължи развитието си. У нас обаче той няма място, поради простата причина, че двата основни обекта в него на практика липсват – в България не съществува нито държава, нито пазар. Или поне – не и в традиционния смисъл на тези понятия. У нас те са прелетени в една нездрава и порочна симбиоза.
Основни анагжименти на държавата в здравеопазването са създаването на ясни правила, по които да работи системата, безкомпромисното им и стриктно спазване, гарантирането на достъпна и качествена медицинска помощ, на здравето и живота на гражданите.

Нито едно от тези неща обаче не се прави

Вместо да се грижи за осигуряване на здравословна среда, държавата ни прави всичко възможно да отиде в другата крайност. В много региони хората дишат мръсен въздух, ядат некачествена храна и няма къде да се движат. Забраната за пушене на обществени места пък се пристъпва в половината заведения. А тези четири рискови фактора са в основата на повечето социално значими заболявания, каквито са сърдечно-съдовите, белодробните и онкологичните. Да не говорим и за липсата на всякакви профилактични програми. По този начин – волно или не, държавата действа само в една посока - интереса на медицинския пазар, увеличавайки непрекъснато броя на клиентите му.
В същото време правилата, по които работи системата, се менят непрекъснато, а някои от тях – като задължителната здравна карта и селективното договаряне се въвеждат толкова късно и нескопосано, че се обезсмислят. Колкото и лоши да са регулациите обаче, те дори не се спазват – или изобщо не работят, или системно се пристъпват, без да има, каквито и да е последствия за нарушителите им. Определени части от бизнеса успяха да ги превърнат в удобни лостове, които да заобиколят с мълчаливото съгласие на властта, за да се облагодетелстват за сметка на останалите участници в системата. Примерите в това отношение са безбройни – от липсата на реално съответствие между медицинските стандарти и условията в една болница, през измислената акредитация, до избирателно определяното финансиране на клиничните пътеки или бюджети на клиниките. Контролът, който чакаме да стане ефективен от години

еволюира до бутикови и скъпи, но за сметка на това – безполезни решения

като пръстовия отпечатък. Затова, въпреки че страната ни е основен производител за целия свят на добри IT-специалисти, електронното здравеопазване се превърна за българите в Oбетованата земя.
За никого не е тайна и, че в страната ни няма нито работеща спешна помощ, нито достъп до медицински услуги и лекарства, ако човек няма пари. Дори да е здравноосигурен, той рядко може да се размине с доплащането, най-малкото под формата на транспорт до най-близкия лекар или аптека, защото такива липсват в много населени места, които за сметка на това са пълни с бедни и възрастни хора. Да не говорим за болничното лечение, където без дебел портфейл на много места – и частни, и държавни, никой няма да ви обърне внимание. По-лошото е, че дори да има много пари, човек пак може да се размине с осигуряването на качествена медицинска помощ, защото такава много често липсва.

За нея не помогнаха и мантрите на пазара

който щедро продължава да обещава, че конкуренцията ще роди по-добро здравеопазване и ще задоволи всяка породила се нужда на населението.

Изминалите почти 20 години опровергаха тази теза напълно. За това време в България се разбиха съществуващите системи за превенция и лечение не само на най-тежките заболявания като онкологичните и психиатричните, но и на всички останали. За сметка на това, новите болници не успяха да покрият създалия се дефицит от достъпно и качествено здравеопазване. Защото оборудването с лъскава апаратура на клиниките не е достатъчно. За тази цел трябва пациентите да получат т.нар. „комплексно обслужване“, в което някой да им постави диагноза, да извърши лечението и след това да проследи състоянието им.

Такова „животно“ у нас няма – дори в онкологията

където е абсолютно задължително, защото не всяка дейност е печеливша. Пациентите влизат в болница, без да разберат какво им има и излизат, без да знаят как са ги лекували, нито какво следва после. Да не говорим за сблъсъка им с медицинските изделия – един въпрос, който за България продължава да е „тера инкогнита“. Пазарът у нас  трайно успя да регулира цените им на върхови позиции за Европа, а те продължават да бъдат средство за директен рекет от лекарите и болниците към пациентите.
Конкуренцията не реши въпроса и с достъпа до медикаменти. Паралелната търговия, която доведе до липси на животоспасяващи лекарства, е абсолютното доказателство за това. Бизнесът, който извършва тази търговия изпадна в нелепата позиция да търси помощ от държавата да го ограничи, след като преди това й забрани да го контролира.

Тези абсурдни ситуации нямат край и определено показват, че има неистова нужда от обществен дебат. Само че – темата му е друга. На дневен ред в здравеопазването ни седи въпросът не „пазар или държава“, а докога ще търпим олигархията и мафията в системата. Докато не намерим този отговор, всеки опит за нормализиране и промяна на сектора, ще останат обречени на провал.