Доброто е по-заразно от лошото

Няма по-добри пациенти от децата, от тях се научих да прощавам по-лесно, казва доц. Гергана Петрова

Мила
Мишева
mila.misheva@gmail.com

Прекланям се пред всички хора, които са отделили от залъка си за да подпомогнат толкова благородна инициатива, като „Българската Коледа". Благодарение на тях ние разполагаме с апаратура, чрез която нашата работа е по-ефективна (като диагностика и оценка от лечение) и за нас и за пациентите.

- Kaкво няма да забравите от благотворителните акции, в които вие и вашите колеги сте участвали досега?

Усещането за принадлежност към едно човешко общество, което още не се е увълчило. Като се сещам за подобна инициатива няма никога да забравя Тони, едно момченце с муковисцидоза, което преди много години по Коледа беше в клиниката и макар, че не беше от финансово безпроблемно семейство, караше майка си да изпраща смс-и за Българската Коледа с думите, „мамо има много болни деца като мен. И за тях трябва. Хайде изпращай." Няма да забравя и чувството на благодарност към всички онези, който подпомогнаха двугодишната благотворителната инициатива на Асоциация Муковисцидоза, когато ми се обадиха от асоциацията с думите „имаме парите, ще купим апарата".

- Пандемично ли е доброто или (само) лошото?

- Разбира се, че доброто е заразно, даже по-заразно от лошото. Всеки, който работи с деца знае това. Децата са най-чистите и добри същества и макар и нескромно, считам че поради близкия контакт с тях и високата контагьозност на добрината то педиатрите сме най-добрите хора сред лекарите.

- Какво можем да научим от малките ви пациенти? Кои са най-ценните уроци, които вие получихте от тях през тези години?

- Научих се да прощавам по-лесно, забелязали ли сте, че децата са най-великодушните същества. Случвало се е дете с много тежък венозен достъп (опитваме се да поставим абокат и поради тежкото състояние на детето, вените му се пукат/или стените им стават по-пропускливи и така лекарството не остава в съда и то понякога опитите може да са над 7-8 пъти) и независимо от болката и плача буквално след 15 минути (когато сме успяли най-накрая) детето е забравило и ни е простило болката, която сме му причинили. Научих се, че хората не са зли по рождение - децата са добри и трябва да направим всичко възможно да съхраним тази доброта в тях като пораснат. Научих се, че не е страшно да плачеш, когато ти е "криво" и най-важното научих се, че усмивката винаги е заразна и ти ако се усмихнеш отсреща ще ти се усмихнат.

-  Какви "подаръци" си пожелавате в болницата през новата година?

- Да сме живи и здрави, както ние, така и близките ни хора.

- От какво имате нужда вие и вашите колеги, за да бъдете спокойни –апаратура или нещо друго? Какво ?

- Нормално човешко поведение към нас и уважение. Честно казано, тази година се вижда че уважението към нас е нараснало малко. Вече не сме само „ония убийци с бели престилки" или „кръвопийци, които гледат само парите". Бяхме „героите в бяло", но само до следващия смъртен случай широко разискван от „експерти" по медиите. За съжаление хората умират.... Не всички обаче умират заради лекарски грешки, но това е най-удобното обяснение за скърбящите хора. На мен ми е обидно, когато в кабинета нахлуе видимо притеснен родител, който ме „учи, какво да напиша на рецептата", защото „ти си ми длъжен докторе". Да аз имам професионални задължения и то към детето, а не към особата, която е изчела 15 хиляди страници от родителски форуми и е минала през всички видове алтернативна терапия и едва като нещата са загрубели се е сетила, че има и медицина. След такава случка човек е изцеден и емоционално и това може да рефлектира негативно при следващия пациент.

- Какви са ви плановете, ще участвате ли и в следващата кампания на „Българската Коледа"?

- Обсъждаме в колектива дали и от какво още се нуждаем. Като идеята е, да не се изискват неща, които няма да се използват и ще събират прах в нечий кабинет, а по-скоро нещо мултифункционално, което да се употребява ежедневно.

- Отзивчиви и съпричастни ли сме един към друг като общество?

- И да и не. Има много отзивчиви и съпричастни хора, но за съжаление има и търтеи, които гледат само личното благо.

- Много се говори колко е важна връзката лекар-пациент. Каква е тя, когато насреща стои дете?

- Най-трудното в работата ми като педиатър е да се преборя да чуя и детето, а не само родителя. Може би работата с родителите е най-неудволетворяващата част от нашата работа, особено когато виждаме, че в опита си да направят най-доброто, те всъщност вредят на децата си. Част от работата на педиатъра е и да успокои родителите, за да може да си изпълни адекватно задълженията. Много от тях хиперболизират проблемите на децата си, а друга част пък ги омаловажават. И двата варианта не са добри. Има обаче и страхотни родители за които знаем, че чрез тях „говори" детето и ще помогнем максимално. Аз мога да се похваля, че редовно общувам с голям брой такива хора, чиято съдба е да се грижат за деца с муковисцидоза, имунен дефицит или бронхиална астма. А децата са добри и ако ти подходиш към тях с „открито сърце" те буквално могат да ти подарят света. Няма по-добри пациенти от децата.

- Какво ни показа КОВИД на нас като общество, какво научихме от това изпитание?

- Аз лично се научих, че мога да разчитам на многото си приятели, това не са само познати от фейсбук, това са истински приятели, които може и с години да не си чувал, но когато си в нужда са насреща. Мисля, че пандемията показа всичко лошо и всичко добро в хората. Показа, че има супер безотговорни хора, например да имаш положителен резултат от ПСР тест сутринта, но вечерта да направиш див купон у дома без да уведомиш хората. Няма да коментирам снимките от голяма верига магазини и събраните хора там като на футболен мач. Същевременно се оказа, че има много добрина в хората - те могат да си помагат и заедно да преодоляват кризи. Мисля, че думата която всички трябва да научим като общество е заедно - така ще се справим. Докато сме на вълна „аз и само аз" няма да успеем.

- Как вирусът промени вашия живот, работа?

- Аз успях психически да оцеля след боледуването на баща ми. Този период беше много „отрезвяваш", мисля, че пренаредих ценностите си и сега зная, че да сме здрави ние и нашите близки, семейство и приятели, е най-важното нещо на света. По отношение на работата - работя под по-голямо напрежение, защото неизвестността е най-страшното нещо пред търсещия ум. Медицинската информация, която ни залива е толкова много, че не стигат 24 часа в денонощието да се прочете и анализира всичко. Много сложно ми стана да се опитвам да успокоявам хората, а те от това имат нужда, особено ако се борят с инфекцията. Трудно ми е да давам 100% компетентно мнение по дадени въпроси, за които информацията е все още оскъдна - напр. за това или онова ново лекарство, предполагаемо помагащо при този вирус или коя ваксина е по-добра.

- С какво ще запомните изминалата година?

- Тази година имаше от всичко по-малко и то в двете диаметрално противоположни емоционални посоки. От една страна, това беше ... много тежка година и за мен и за целия свят. Не само заради Ковид-19, но и заради тежката психическа травма, която нанесе заболяването на много хора, не мога да коментирам и икономическите проблеми, но те също задълбочават психичния комфорт на хората. Беше година на много мъка, близки приятели бяха болни, други близки мои загубиха любими хора. Ограничението в придвижването между страните беше също неприятен удар срещу дългоочаквани семейни събирания. От друга страна имаше и слънце. В личен план - моето семейство сме здрави, баща ми преболедува инфекцията, изпитанията през годината ми показаха, че имам много и уникално добри приятели, а в професионален план - най-голямата ми гордост е че започнахме генно-модифицираща терапия при децата с муковисцидоза. Това ми беше цел още като започнах да работя с тези пациенти преди много години.