Онкоболни в капана на абсурда

Милионите за терапии и апаратура не могат да компенсират липсата на комплексна грижа

Мария
Чипилева
chipileva@gmail.com

Над 255 хиляди са хората с онкологични заболявания у нас, всяка година тежката диагноза чуват повече от 33 хиляди българи, а над 17 хиляди умират. Макар че изглеждат страшни, дотук цифрите по нищо не ни различават от европейската статистика. На Стария континент всяка година има около 3.2 милиона нови случаи на онкологиччни заболявания, а около 1.7 милиона души почиват.

Проблемът е, че в България смъртността от онкологични заболявания расте 

С 33% се е увеличила тя през 2007 г. спрямо 1981 г., показват официалните данни на специалистите от Националния раков регистър. Най-голямо е увеличението на черната статистика при рака на маточната шийка, простатата, дебелото черво. В същото време през този период в САЩ, скандинавските страни и Великобритания смъртността при тези диагнози е започнала да намалява, включително и при рака на белия дроб.

Причините за тази обърната пирамида при нас са много. В страната ни беше разбита системата за профилактика, а ранното откриване на заболяванията е изключително важно за изхода от терапията. Безкрайната реформа каза тежката си дума и при самото лечение – опашките за лъчелечение и химиотерапия все още са живи в спомените на много хора.

След 2010 г. у нас се направиха опити положението да се подобри.

Лекарствата бяха прехвърлени към Здравната каса, а достъпът до тях за пациентите стана много по-лесен. Реимбурсират се най-модерните терапии, а разходите за тях растат всяка година – само за миналата здравната каса даде над 289 млн. лв. за онкомедикаменти.

През 2016 година най-накрая приключи оборудването на държавните болници и общинските диспансери с апаратура за лъчелечние, което да стопи безкрайното чакане за животоспасяващата терапия. Държавата инвестира над 148 млн. лв. за изграждането им. В същото време се нароиха не една и две частни онкологични болници. Този бум в онкологията дори постави пред изпитание някои болници в осигуряането на кадри. Всичко това би трябвало да подобри качеството на лечение и да направи борбата на българските пациенти с тежката диагноза по-лек. Дали линията в смъртността скоро ще се обърне ще покаже времето. Засега обаче е ясно, че след всички инвестиции – държавни и частни, пациентът продължава да се чувства изгубен в борбата със страшната диагноза, а така нареченото комплексно лечение в голяма степен остава мит. Или това показва опитът на хората.

"Стигнала съм до убеждението, че онкологично болните у нас са обречени 

В болницата е пълно с народ от цялата страна. Нареждаш се на опашки и чакаш, чакаш сума ти време за химиотерапия. От сутринта като отидеш, влизаш на обяд, защото болницата е препълнена. Невинаги и всички препарати ги има, понякога чакаш и за тях". Това споделя Милена, която остана вдовица само преди месец. Нейният съпруг почина от рак на хранопровода в края на миналата година, след като заедно ходиха по мъките из родното здравеопазване 8 месеца. Благодарение на това, че е от София и познава добри лекари, мъжът на Милена получи най-добрите грижи. Но дори „връзките" нямало как да сложат ред в една объркана система, с правила, които не се спазват - било, защото са абсурдни, било, защото няма контрол.

Перипетиите около лечението започнали още със затварянето след операцията 

при която се оказало, че има метастази в черния дроб. Беше насочен за химиотерапия, но първо си потърсихме гастроентеролог, който да постави стент в хранопровода, за да може да се храни, казва Милена. Благодарение на това, съпругът й получил още половин година живот. Въпреки че всичко около лечението на онкологично болните у нас трябва да е безплатно, наложило се да платят 2500 лв. за стента, тъй като касата не го поема. По-лошото обаче било, че дори информацията се оказала апокрифна. В стаята при нас имаше един човек от Бургас и на него никой дори не му каза, че може да си сложи стент, казва Милена.

От заболяването и химиотерапията съпругът й отключил желязодефицитна анемия. Желязото му падаше под 2, а хемоглобинът му беше около 80, наложи се кръвопреливане, разказва Милена. И тук отново се намесила системата.

Тъй като анемията била усложнение, липсвала клинична пътека, по която да плати касата 

Наложи се да търсим връзки, за да го приемат в хематологично отделение с друга диагноза, която позволява преливане на железен препарат, обяснява Милена. Единият път обаче се случило така, че в един месец трябвало да влязат за преливане два пъти.

Понеже вече сме изяли пътеката, се наложи да ходим в друга болница и да търсим завеждащия хематологията, който се съгласи да ни приеме платено за два дена срещу 700 лева, разказва Милена. След миналата година тя е наясно с почти всички абсурди на пътечковата медицина, както й казват самите лекари. И въпреки че всички специалсити и политици знаят за инсуфиентността на тази система, никой не позволява тя да се промени.

Най-големият проблем за Милена през цялата тази одисея обаче се оказал друг – липсата на лекар 

който да следи състоянието на съпруга й и на лечението му. Или липсата на така наречената комплексна грижа.

„Исках да го диспансеризирам – да те викат на определено време, да правиш изследвания, лекар да те следи. Оказа се, че не може", казва тя. Когато я насочили към диспансера, там й казали, че можело само да му дават лекарства.

„Ходех по приятелска линия да се консултирам, нямаше онколог в моя случай, който да те следи. Явно за диспансеризацията болниците не вземат пари и затова не искат пациентите", казва жената. Опитът й отпреди пет години, когато била първата операция на съпруга й, сочи същото. И тогава след операцията и лъчетерапията сами ходили на консултации два пъти годишно, по тяхна инициатива.

Това, което го има по филмите на запад - да те следят, тук го няма, не знам защо 

И не сме само ние така, а масово. Трябва да се ровиш, да четеш, да търсиш познати, иначе си обречен", обобщава тя. А със сигурност, докато това е така, колкото и милиони да се налеят в апаратура или лекарства, трендът на смъртността няма да се промени у нас. Защото важна е профилактиката – преди да се разболееш и след като е привършило активното лечение. А тя не струва много пари. И явно това е проблемът – няма печалба за болниците, само за пациентите.