Министърът да реже, без страх за рейтинга си

Корупцията в здравеопазването е двойно по-страшна, казва политологът Първан Симеонов

Лора
Симеонова
lora@mail.bg

- Г-н Симеонов, коя е най-болната тема за БГ здравеопазването на старта на 2017 г.?

- Най-болната тема е самото българско здравеопазване. Не го казвам с някаква реторична претенция или, за да се вайкам. Просто, за съжаление, здравеопазването се превърна в тежко нарицателно. И това се дължи на един изключително прост факт – създава се усещането, че там отиват все повече пари, а услугата не става по-добра. Да не кажа – по-лоша. Това е тежко обществено усещане и аз адмирарам всякакви идеи за реформа. Ясно ми е, че всеки, който тръгне да прави каквато и да е била реформа, ще срещне страшен отпор – и отвътре, и отвън – по една изключително проста причина – хората искат бърза промяна. Но тя не може да е бърза. Боя се, че поколения трябва да минат, за да се огледаме и да си кажем: „Помните ли, че едно време казвахме, че здравеопазването е лошо?”. Обществото е такава система, че бавно въприема новините – камо ли добрите. Ще трябва да минат години, да не кажа поколения, за да се усети – ако въобще се случи, положителна промяна. Здравеопазването е просто част от низа проблеми на българския човешки капитал. От цялостното усещане за износване на българите като общност...

- Кои са най-драматичните проблеми в сектора, които плашат и разочароват българите?

- Моят поглед е ценен, защото е външен за темата. А, за съжаление, проблемите личат не от птичи поглед, а от сателит. Най-драматичният проблем е неефективното харчене. 

Поддържане на разточителна система, която създава свръхочаквания за социалност. Нямаше досега кой да обясни на хората, че е по-добре не да поддържаме тази претенция за свръхсоциалност, а да имаме реална социалност – по-малка, по-компактна болнична помощ, но по-ефективна. Тук всички крушират, защото никой не иска да реже. А никой не иска да реже, защото така губи рейтинг. Неефективната болница – вместо да я махнем, си седи, защото това е „социална услуга”. Не, това е антисоциална услуга! Това е преливане от пусто в празно. И то не е само при болниците. Има много обществени системи в България, където продължаваме да наливаме пари, вместо да свиваме коланите. Трябва да свием колана, за да може – ако не за нас, поне за децата ни да е добре. Това се нарича реформа – за същите пари да има по-добра услуга. Но никой не започва, защото ще губи рейтинг. Това е най-големият проблем, от гледна точка на аналитика.

- А какви са страховете на обикновения човек?

- Проучванията ни показват, че хората нареждат здравеопазването сред най-корумпираните сфери на обществото. Представата, че здравеопазването е корумпирано е двойно по-лоша, защото става дума за живота и здравето ни. Ако беше за някоя общинска служба – ОК. Но тук хората се чувстват безпомощни. Корупцията се счита за принуда – не просто за смазка за машината или за бонус-опция нещата да стават по-бързо, ами за единствена възможност. Тук обаче трябва да оневиним лекарите. Лекарят е харесван и обичан. Здравеопазването, болниците, политиците са мислени като „лошите”.
Не бива да товарим с вина българския лекар, той не заслужава. Той е жертва, колкото и пациентите. Затова държа да спазя методологичната коректност и да уточня, че когато се разсъждава общо за здравеопазването или за медиците, се разсъждава лошо. А, когато хората видят своя лекар, го приемат добре. Това е т.нар. инерционен скептицизъм, който се проявява навсякъде. Ако питаш: „Държавата накъде върви?”, ще ти отговорят: „На лошо!”. Зададеш ли обаче въпроса:  „Добре, твоята община накъде върви?”, казват: „По-добре е!”. И накрая, питаш ли: „Ти щастлив ли си?”, отговорът е: „Да, лично аз съм щастлив!”.

Колкото по-абстрактен е въпросът, толкова по-инерционно се отговаря. Това, между другото, не е български феномен. Ние, международната асоциация на „Галъп Интернешънъл”, съвсем наскоро публикувахме данни, че най-богатите общества са и най-тревожни, защото имат какво да губят. И най-малкото влошаване на перспективата се преживява като драма. Това обяснява и защо при най-бедните общества, развиващите се, бъдещето изглежда най-розово. Тоест, да не бързаме да се вайкаме. Картината не е толкова черна.

- Но може да се намери кураж за решаване на проблемите, при положение, че не се очертава политически стабилно мнозинство?

- Нека илюстрирам с рейтинга на отиващия си министър д-р Петър Москов. Една година доверието към него се е движило средно в порядъка 20 срещу 60 на сто (доверие-недоверие). А сега, в края на мандата, изглежда като 10 на 70 и това е нормално. Министрите се износват. Даже Москов е изключение, защото много рязко вдигна рейтинг в началото. И то не, защото тръгна да реже разходи или да прави реформи, а защото каза нещо срещу циганите. Освен това беше нов, шармантен, с различен стил на говорене, беше интересен за хората. След това рейтингът му се нормализира – стигна до нивата, обичайни за един министър. Ето това е илюстрация, че здравеопазването хаби. Как се вдигна рейтинг? Няма да стане, като затвориш прословутата болница в Девин... Реформа означава да действаш тук и сега – даже и да си навредиш. Защото „тук и сега” няма да е добре. „Тук и сега” ще е рязане, ефектът ще се усети следващия мандат или от следващото поколение. Това е реформа и затова никой не я прави. Защото живеем в общество, в което не действието е важно, а имиджът. Извинявам се, ама Щатите избраха Доналд Тръмп за президент, което означава, че не са по-различни. Но просто в пост-истина, ами в някаква пост-политика живеем, където не действието, а образът е важен. Следващото управление, по всичко личи, че ще дойде след тежка патова ситуация и зад него ще стои трудно създадено мнозинство. А, щом не са ти развързани ръцете с мащабна парламентарна подкрепа, забравяме реформите. Проблемите стоят, умножават се, апокалиптичното говорене е факт.

Имаме драма със заминаващите на запад лекари и сестри, с пръстовия отпечатък, с болничната помощ, със спешната помощ. Но в тази ситуация - на тежка политическа непредвидимост - един министър не би се захванал с тежки неща, би правил „козметика”. И това важи за всички сфери на обществото. Думата „реформи” у нас вече е заменена от „стабилност” . Политиците си казват: „Няма да пипаме нищо, караме си така”. 

- В такъв случай има ли измъкване от омагьосания кръг?

- Някой трябва да се жертва. Политик, който да направи горчивите неща. Независимо, че ще има атака срещу него. Здравната система е като образователната. Какво имаме? Тотално обезценяване на висшето образование – всеки, навсякъде, може да отиде и да завърши – каквото си иска, в някакъв филиал на филиала. Добре, няма проблем, само че трябва да знаем, че това е обществена система, която произвежда брак, боклук. Как се решава това? С рязане. За да си вдигне цената нещо, то не трябва да е повсеместно, иначе девалвира. Като има два истински университета в България, ще знаем, че произвеждат качествени висшисти. Горе-долу в здравеопазването е същото. Явно ще трябва нещо да се реже. Не съм експерт, но разбирам, че разходите растат, а услугата не се подобрява. Съответно – изходът какъв е? Рязане.

- Значи – търси се камикадзе за министър на здравеопазването?

- Да. Търси се камикадзе. Май навсякъде се търси камикадзе. Някой, който да каже: „Тук и сега режем, съжаляваме!”. Да, ще има отпор веднага, но всичко е в името на едно по-добро бъдеще.