Пандемията показа, че няма кой да дари кадри

За да се мотивират младите лекари, трябва да има изградена система на специализация, в която да няма субективизъм, казва лейтенант д-р Дафина Антонова

- Израснала съм в лекарско семейство - и майка ми, и баща ми са лекари, така че от рано съм "закърмена" с болничната обстановка. Всъщност съм трето поколение лекар. Двамата ми дядовци също са работили като лекари - единият хуманна медицина, а другият - ветеринарна. Още от малка често стоях в кабинета на баща ми или посещавахме болницата, където майка ми работеше, така че когато пораснах, се чувствах съвсем комфортно в тази среда. Това зароди в мен любопитство и интерес към човешкото тяло и неговото функциониране, затова когато дойде време да избирам какво да следвам, медицината беше съвсем естествен избор.

- Към коя специалност се насочихте? Защо?

- Избрах да специализирам „Очни болести". Това е много фина и високотехнологична специалност, която включва целия спектър от грижи за пациента - от превенция и профилактика, през консервативна терапия до хирургично лечение. Също така се работи с пациенти от най-ранна детска възраст до дълбоки старини, така че предлага голямо разнообразие. При редица системни заболявания има очни прояви, така че добрата общомедицинска подготовка е от голямо значение. Изисква се много добра фина моторика и добра координация между очите и ръцете, защото се работи предимно под микроскоп. Операциите в тази сфера на медицината са едни от най-деликатните, тъй като окото е много нежен орган, а площта, над която работим никак не е голяма.

- Удовлетворен ли сте от образованието си по медицина?

- Смятам, че образованието по медицина в нашата страна е на много добро ниво. Чест прави на българските медицински университети, че са търсени и желани като място за обучение. Неслучайно младите хора, завършили нашите медицински университети с такова желание са приемани навсякъде в чужбина. Основни заслуги за това имат нашите асистенти и преподаватели. Качественото образование по медицина се крепи на тяхната отдаденост и желание да предадат знанията и опита си на следващите поколения медици. Разбира се, нашата система има и някои организационни пропуски. Най-вече по отношение на практиката – не само по време на следването, и в периода на специализация. Нашата народопсихология, че "занаят не се учи, а се краде" води до това на някои места младите лекари да не получават възможност да придобият практически умения, защото по-опитните и можещи колеги си "пазят хляба". Същевременно усвояването на тези умения се води задължителна част от обучението, като при различните специалности има определен минимум от манипулации или операции, които обучаващият се лекар трябва да е извършил самостоятелно и на които да е асистирал ,за да бъде допуснат до изпит. За съжаление в това отношение все още разликата между българската и европейската медицина е огромна.

- А от сблъсъка си със здравната система?

Смятам, че прехода от студент по медицина към практикуващ лекар в системата на здравеопазването е винаги обвързан с известна доза огорчение и разочарование.

- Кои са плюсовете на здравната ни система?

- Първото и основно предимство на здравната ни система е високото ниво на достъпност до здравна помощ и висококвалифицирани медицински специалисти. В другите европейски страни може да минат месеци, за да се срещне пациентът със специалист, като дори срокът за провеждането на планови оперативни интервенции може да надхвърли няколко месеца след установяването на необходимостта от тях. Всеки българин, живеещ извън пределите на България е добре запознат с условията за достъп до специализирана медицинска помощ в чужбина и нерядко предпочита да се завърне тук, вместо да чака с месеци. Това е един изключително голям плюс за българските пациенти, за който е добре да се сещат, докато чакат реда си пред лекарските кабинети (за който, ако си напомнят докато чакат реда си пред лекарските кабинети, вероятно би намалил нетърпението и раздразнението им, с което много често се сблъскваме). Много лесно пациентът може да се консултира с няколко лекаря от една специалност и да получи „второ мнение" в сравнително кратки срокове. Българският пациент има и свободата да избира къде да проведе лечението си - в държавно или частно здравно заведение.

- А минусите?

- Като млад човек, завършил скоро медицина, мога да изтъкна като наболял проблем за новозавършващите - намирането на място за специализация - стъпка, която се счита за неотменна част от кариерното развитие на младия медик, всъщност се оказва много трудно постижима.

Освен това, на много места липсва адекватно заплащане на младите кадри, липсва сигурност и перспектива за професионално израстване. Всичко това води до т.н. изтичане на лекари и сестри в чужбина. Представете си 6 години да следвате медицина, в което време плащате такси, прекарвате часове в изучаване на сложна материя и придобиване на практически умения, полагате десетки изпити и след като най-сетне се дипломирате, започвате да се лутате из различните болници, за да разберете дали има възможност да започнете да специализирате в желаното от вас направление.

Следващият сериозен проблем е недостигът на медицински кадри. Пандемията ни показа, че можем да си набавим защитно облекло, респиратори и да осигурим достатъчно легла, но това което не можеш да "закупим" и няма кой да ни го дари са високоспециализираните кадри и медицинските сестри. Силно притеснителен факт е напредналата възраст на практикуващите лекари в България. Комбинацията от демографската характеристика на съсловието ни и миграционните тенденции сред здравните ни работници предвещават едно доста песимистично бъдеще.

Няма как да пропуснем и липсата на уважение към медицинските специалисти и значителното повишаване на случаите на насилие срещу медицински персонал. Както и масовата липса на здравна култура у населението и липсата на превенция и профилактика. Това води до късно диагностициране на много социално значими заболявания и съответно до по-трудно им, скъпо и за съжаление често неефективно лечение.

Всичко това е само върхът на айсберга от проблеми, които водят до неудовлетворението и на пациентите, и на лекарите.

- Смятате ли, че пациентът е поставен в центъра на системата и защо така мислите?

- Пациентът винаги трябва да бъде приоритет за системата и за отделния лекар. Майка ми често ми повтаря, съвета на един нейните учители - към пациента трябва да се отнасяш, както би искал да се отнасят с твой близък. Старая се да се придържам към това кредо и да подхождам към пациентите си с разбиране и съчувствие, а удовлетворението идва, когато намериш и разрешиш проблема на пациента и знаеш, че си дал най-доброто от себе си.

- Бихте ли останали да работите в България? Защо?

- Бих останала да работя тук, разбира се. Това е моята родина, тук е моят дом, тук съм израснала, тук са моите корени. Бих искала да лекувам пациентите си на майчиния си език и да бъда близо до семейството си, а децата ми да израснат покрай родителите ми.

- Виждате ли възможности за кариерно развитие тук?

- Да, смятам, че има добри възможности за кариерно развитие в България. Наистина много млади колеги емигрират, но една от основните причини е финансова. За да се мотивират младите лекари, трябва да има изградена система на специализация, в която да няма субективизъм, да имат достойно заплащане и възможност да се развиват в специалността. В момента част от тези проблеми са решени и много мои колеги останаха в България и вече специализират. Още повече, че аз избрах да бъда лекар под пагон – освен Хипократовата клетва, съм дала и клетва пред Родината. Това е дълг, който е осъзнат и задълженията, произтичащи от тази клетва – също.

- Удовлетворява ли ви заплащането, което бихте получавали като лекар в избраната от вас специалност?

- Все още не съм напълно наясно какво точно ще бъде заплащането ми като лекар специалист за да преценя, но знам че по-добрата квалификация и доброто и отговорно отношение към пациентите е залог за това да бъдеш ценен и търсен кадър.

- А условията, в които ще работите – апаратура, наличие на медицински сестри, комфорт на работното място?

- Имам честта да работя във ВМА, която е една от най-добрите болници в България – често пъти пациентите я търсят като „последна инстанция". За да се поддържа това ниво, са необходими инвестиции не само в човешкия капитал, но и в оборудването. През последните години във ВМА беше направено много в тази насока, както и в подобряване на битовите условия – неслучайно казваме, че болницата – за нас лекарите, е като втори дом. Добрите условия и комфорта са важна част и от лечението на нашите пациенти.

- Плаши ли ви агресията сред пациентите? С какво си я обяснявате?

- Разбира се, че ме плаши. Плаши ме мисълта, че живея в общество, в което част от гражданите му смятат, че могат да си позволяват да посягат на друг човек и то безнаказано. Плаши ме, че все по-често се сблъскваме с агресивни, самонадеяни хора, които проявяват арогантност и не са научени, че има граници, които трябва да спазват, които вярват, че правилата са за другите, но не и за тях. Агресията към лекарите е частен случай, както е и агресията по пътищата. И двата вида агресия са симптом и отражение на липсата на култура за съвместно живеене в обществото.

Но, монетата винаги има две страни. В общуването участват и медицинските екипи. И колкото и натоварени да се те, особено в спешните звена, винаги трябва да подхождат с разбиране и милосърдие към пациентите. Комуникацията е ключова. Затова и във ВМА се провеждат курсове с психолози за това как трябва да общуваме с агресивните пациенти, за да се избегнат тежки и грозни сцени на агресия.

- Смятате ли, че правилата, по които работи НЗОК с лекарите и болниците са добри? Защо?

- Това е въпрос, който не касае моята компетентност.

- Мислите ли, че има нужда от промяна на системата? В каква посока?

- „Здравеопазването" е един от най-реформираните сектори в страната. Той трябва да бъде приоритетен, за да не стигнем до един момент, в който няма да има кой да лекува българското население. Пандемията от коронавирус направи пукнатините в системата на здравеопазването ни още по-болезнено очевидни.

- А на етичните стойности в гилдията?

- Аз имам удоволствието да работя в среда, където добрата клинична практика и здравето на болните са най-висок приоритет. Това е нагласата, която срещам и сред колегите, с които съм следвала и в болницата, в която практикувам в момента, затова за мен е лесно да ги оценя като високи. Несъмнено, това не е повсеместно и някои колеги са превърнали грижата за пациентите в бизнес, но смятам, че това се случва навсякъде по света. Предвид тежките условия, при които много от медицинските специалисти се налага да практикуват, мога спокойно да кажа, че нивото им на отдаденост и добросъвестност заслужават адмирации.

- С какво си обяснявате липсата на обещавани промени в системата през последните години?

Причините очевидно са комплексни, но притеснителното според мен е, че недоволството от липсата на реформи се стоварва върху лекуващите, които крепят тази система с цената на много усилия и себеотрицание.

- Кои са хората, от които зависи бъдещето на здравеопазването според вас? Какво бихте им казали?

- Бъдещето на здравеопазването зависи от всички нас. Разбира се, от управляващите и хората с власт, но същото така и от нас лекарите като гилдия и от обществото като цяло. Хората се замислят за здравната ни система едва, когато попаднат в нея и се сблъскат с всичките несгоди, свързани с тази "среща". През останалото време дискусиите за проблемите са просто фонов шум, на който не се обръща внимание. Не си даваме сметка колко много зависим ние от здравната ни система и най-вече, колко много зависи тя от нас. Не може да очакваш, че някой друг ще се погрижи за твоето благополучие. Истината е, че трябва да поемем инициативата за промяна като общество и да си дадем сметка, че всички имаме общ интерес системата да функционира добре. Хората не трябва се поддават на манипулации срещу медицинското съсловие.