Не раждаемостта, смъртността е големият проблем

- Доц. Димитрова, имаме ли наистина антирекорд по родени бебета през 2016 г.?
- Медиите малко прибързано тиражираха новината за „рекорда по ниска раждаемост”. Всъщност цитираните данни са от регистъра на родените бебета в страната. Трябва да имаме предвид и децата, родени в чужбина. Колегите от НСИ казват, че около 4-5 хиляди деца задължително се вписват в последствие, тъй като малко закъснява регистрацията. Ако ги прибавим към 60-те хиляди, бройката е близка до тази за 2015 г. Няма основание да очакваме драстична промяна в нивото на раждаемостта.
- Значи 2016 г. не е „най-черната „година?
- Не. Дори в последните години у нас се наблюдава положителната тенденция на постепенно нарастване на раждаемостта. Една част от ражданията, които хората са отложили в най-тежките кризисни години, сега се реализират. И това се вижда в статитистиката. Има увеличение на раждаемостта над 35 г., включително – над 40 г., което е ясна индикация, че има повече бебета. Раждаемостта у нас всъщност е около средната за Европейския съюз. По-добре сме от Италия, Гърция, Германия, Австрия. Но и сме далеч от стабилния двудетния модел, който е бил налице до 90-та година, за много дълъг период от време. Спрямо него раждаемостта е по-ниска. Това не позволява да се преодолее спадът на населението. Понастоящем повечето семейства имат по едно дете.
- Има ли шанс да се преобърне тенденцията, щом трендът и в Европа е такъв?
- Не бива да оставяме единствено демографската тенденция да определя как ще изглежда българското население като брой и състав в следващите десетилетия. Тук е нужна ефективна политика, насочена в различни сфери. Обикновено акцентът е върху раждаемостта. Но аз бих казала, че понастоящем, от демографска гледна точка, по-проблемни са тенденциите в смъртността. В България се наблюдава много интензивен процес на застаряване средната възраст на населението е 43 г.
Освен това имаме високи дялове на хора в пенсионна възраст – лицата над 65 години са 20% от населението през 2015 г. И не на последно място, България е една от страните с най-висока смъртност. При това – преждевременна, на лица до 65 г. – 21% през 2015 г. Смърттността е процес, който всъщност индикира качеството на живот. Например – доколко хората имат достъп до добро здравеопазване, работят при добри условия, живеят в здравословна среда. За съжаление, данните ни показват много сериозен проблем със здравния статус на населението и той се отразява върху смъртността. Много колеги са на мнение, че осигуряването на достъп до качествено здравеопазване би дало относително бърз положителен ефект по отношение на цялостното демографско развитие на страната.
- А как оценявате политиките в момента?
- Политиките, насочени към семействата, имат и плюсове, и минуси. Изследванията ни експертите посочват като положително например продължителния отпуск по майчинство, при което жените получават за 1 година 90% от заработения си доход. Разбира се, има и критики – най-често свързани с това, че през втората година заплащането драстично намалява за майките, които са имали високи заплати. Критикувани са също детските надбавки, които са много малки и обхващат само в семейства, живеещи в изключителна бедност. Различните социални групи имат различни потребности от социално подпомагане. За бедните семейства например – предимно такива от етническите малцинства – помощите са много важни. Какво ще се случи, ако не получават и тях? Но пък за работещите майки, с добри позиции на пазара на труда, е трудно съчетаването на родителските ангажименти с професионалните. Тук балансът между кариера и семейство, достъпът до детски градини, е нерешен проблем. Това важи най-вече в големите градове. Политиките, свързани с емиграцията, също са важни. България все още е страна, която хората предпочитат да напуснат. Макар че в последните години се забелязва тенденция на завръщане на една част от емигрантите.
- Започват да се завръщат емигрантите, така ли?
- Една част от тях все по-често правят и този избор. Различни са причините, които подтикват хората да се завърнат. От една страна, имаме икономическата криза от 2008-2012 г. Международно сравнително изследване показва, че онези, които се връщат заради в България кризата, са най-вече нискообразованите. В Унгария напр. това не е така. Там се прибират квалифицираните работници. Има контраст между страните в Централна и Източна Европа. Но и у нас се обособява група от млади хора, които намират високоплатена работа в големите градове – в ИТ сектора, в телекомуникациите – най-общо в аутсорсинга. Така страната ни става привлекателна за един сегмент от високообразованите млади българи, които живеят в чужбина. Но това е още зараждаща се тенденция, не можем да говорим, че има вълна на завръщащи се. Засега си оставаме страна, „донор” на човешки капитал.
- Верни ли са данните, че всеки втори абитуриент заминава в чужбина?
- Има много голям интерес сред завършващите ученици да продължат обучението си в чужбина. Важно е как оценяваме тази тенденция. От една страна, явно част от семействата могат да си позволят да издържат децата си в Западна Европа или Щатите. И в това няма нищо лошо. Защото качественото образование и опитът в чужда държава определено обогатяват всеки млад човек. Това обаче няма как да не се отрази на българските университети. У нас те са над 50 и – извън най-привлекателните специалности – се вижда сериозен спад на студентите. Тук причината не е само емиграцията – просто младите днес хора са по-малко.
- Това всъщност са поколенията преди „бейби бума” от началото на 2000 г.?
- Да говорим за „бейби бум” е малко пресилено, но плавно се оттласкваме от дъното, което България достигна 97-98 г. по отношение на раждаемостта. През 90-те години ситуацията от демографска гледна точка е наистина драматична.
- Преди време министър Меглена Кунева алармира, че през 2020 г. 25 на сто от хората на труда ще бъдат роми. Вие имате ли такива данни?
- За да се цитират такива данни, трябва да е налице демографска прогноза за развитието на работната сила по етнос. А това никак не е проста работа. Такива прогнози у нас аз не съм виждала. Този етнически оттенък ми се струва по-скоро спекулативен. Разбира се, проблемът е изключително сериозен. Отдавна е известно, че бедността много често се предава междупоколенчески. Трудно се излиза от гетото. Това не е въпрос само на лични знания и умения. Щом един човек живее в среда, в която никой не ходи на училище, как да очакваш у него да проблесне идеята, че иска да учи висше образование? Ефектът на гетото е изключително силен. Бедността и маргинализацията не се преодоляват толкова лесно.
- Гетото се оказва и хранителна среда за радикализация – горчивият опит на Европа го доказа през последните 2 г.?
- Чувството на отхвърленост, онеправданост, бедност поражда единствено ексцесии. Криминализира част от тези общности. Поражда радикални течения, включително и религиозни. Да, виждаме какво се случва във Франция и в други европейски страни. Правят го децата на емигрантите, те се чувстват неприети. А това чувство поражда социални патологии, които костват човешки животи. Слава Богу, в България нямаме поне засега такъв проблем.
- Но в българското гето децата раждат деца, защо?
- Показателно е това, което се случи с Бебе’2017 в Сливен – то ни дава сигнал за много сериозен проблем – и социален, и демографски, и човешки. Момиче, което е на 13 г., тепърва трябва да ходи на училище, става родител – това не е нормално! Като че ли сме на двата полюса . Едните са образовани, искат да дадат най-доброто от себе си, за да осигурят на децата си добри шансове в живота – но отлагат момента. Масово жените раждат след 30-тата година за първи път, повечето остават с едно дете. От друга страна се сблъскваме с проблема, свързан с тийнейджърската раждаемост в най-маргинализираните слоеве на обществото. Тези деца, които стават родители, напускат образователната система, лишават се от всякаква перспектива за добра работа или финансова осигуреност в бъдеще. Нямат опит и зрялост да поемат огромната отговорност на родителството. И бързо стават „клиенти” на социалната система. Този проблем е драматичен, защото показва абсолютната поляризация в обществото ни по отношение на репродуктивните модели. Прекалено отлагане или деца, които отглеждат деца.
- В други общества, които са по-„пъстри” етнически – като Великобритания или САЩ, има ли такива полюси?
- Англия, между другото, е сред страните с висока тийнейджърска раждаемост, защото там има много общности с различни традиции и репродуктивна култура. Но това са богати общества. Системите им за социално подпомагане са добре развити. Държавата може да осигури по-щедра издръжка на тези тийнейджъри-родители и да компенсира в известна степен. В България знаем какви са помощите – абсолютно недостатъчни да се отглежда дете. Тийнейджърската раждаемост у нас е изключително сериозен проблем, на който трябва да се обърне специално внимание.
- Щом сме бедна държава, какво излиза – че ще се оставим на инерцията?
- Не, не бива. Тази тема непрекъснато е в медиите – това е сигнал към обществото, към политиците, че има необходимост от преосмисляне на проблемите и търсене на решенията.
- Колко време би отнела качествената промяна?
- Склонна съм да вярвам, че в България семейните ценности са променени, но все пак семейството и родителството остават първостепенен ценностен ориентир в живота на хората. Ние сме общество, което е профамилистично ориентирано. Интересното е, че има много устойчиви стереотипи относно това кога една жена трябва да стане майка. Нашите майки са раждали на 20-22 г. През 90-те години тази тенденция бързо се променя, но твърдото усещане, че жената трябва да роди до 30-35 г., остава в обществото. Ако прескочи определена възраст, натискът се засилва, при това и от най-близките. При мъжете не е така. Правили сме изследвания на тема: „Кога е идеалната възраст за раждане на дете?”. При жените се посочва 24-25 г. При мъжете „идеалната” възраст е на 27-28 г., но толерантността по отношение на бащинствотото на по-късна възраст е много по-голяма.
- Какви други интересни стереотипи показват проучванията ви?
- Ако погледнем данните от различни социологически изследвания за репродуктивните ценности, при нас бездетството е не добре прието като репродуктивен избор. В Германия например има много по-голяма толерантност към подобно решение. Общо споделена е представата сред различните поколения у нас, че детето осмисля живота на човека. Каквото и да си постигнал, няма смисъл, ако не си станал родител. Това е много силна обществена нагласа и изследванията показват, че се запазва и сред младите поколения. Както и желанието на българите да имат две деца. За съжаление обаче реализацията на тези ценности остава проблем. Това разминаване показва, че има сериозни препятствия пред съвременните млади поколения да реализират репродуктивните си ценности и намерения. Очевидно е нужна подкрепа от страна на държавата, за да могат да създадат семейство и да родят и отгледат толкова деца, колкото желаят да имат.

Българките раждат най-млади в ЕС

Новият министър да лобира за клиничните пътеки
