Планинар в спешното

Отиваш в планината не за да те види светът, а ти да видиш него, казва д-р Десислава Иванова

Ваня
Гъркова
vaniagarkova@abv.bg

Тя завършва медицина преди 8 години, а от 2015-а има специалност анестезиология и интензивно лечение. Първо започва работа като санитар, но бързо се запалва по реанимацията и от близо година е част от Клиниката по интензивно лечение на „Пирогов”.  „На мен винаги страстта ми е била интензивното лечение и противошокова зала. Там решенията трябва да се взимат на момента. Тази част от работата, която много ми харесва е, че много често ти трябва да разчиташ на анамнезата и на статуса, нямаш време да чакаш резултати от изследвания, просто разпитваш пациента или свидетели и преценяваш жизнените показатели”, казва Деси. Обяснява, че смъртните случаи са част от работата й, дори често се поставя на мястото на роднините. „Понякога дори си мисля дали не ни подготвят самите нас за този момент, но се оказва, че колкото и да се сблъскваш със смъртта, никога не си подготвен”, добавя тя.

Моята специалност е толкова всеобхватна, има много адреналин и всеки един случай е различен. Искам да се развивам в „Пирогов”, защото хората там наистина мислят за пациентите. Те ме учат не само на медицина, но и как трябва да се отнасям с пациентите, казва д-р Иванова, която е имала възможност да работи в чужбина, но е избрала да остане в родината. „Не може да се каже, че сме особено добре заплатени тук, но аз съм си направила избора. Ако всички се изнесем, нещата тук никога няма да се променят. Оставаме, ако искаме промяна и се борим със системата, с хората, за хората”, обяснява тя. И не крие, че в началото на месеца често се чуди за кое свое хоби да отдели повече средства, но е доволна от това, което прави и никога не съжалява, че не е избягала зад граница.

Освен работата, планината заема второ място в списъка с предизвикателства на Деси. Занимава се по-активно с планинарство също толкова време, отколкото е и медик. „Винаги съм харесвала планината. Има една мисъл, че отиваш в планината не за да те види светът, а ти да видиш него. И просто гледката отгоре е нещо невероятно. Тогава осъзнаваш колко нищожен си всъщност”, казва още тя. И продължава, че именно изпитанието за нея се крие в това как ще се справи с условията в планината- физически и психически. Не помни кога е било първото й сериозно изкачване в планината, но още преди години искала да усети тръпката да бъде на връх Ботев. „От малка си го гледам- как първо се покрива със сняг, как последен се топи и този Ботев винаги ми е бил много далечен. Винаги съм искала да отида там”. Така всичко тръгва от родния й град Павел Баня. Деси се качва рано сутринта на върха и вижда уникална гледка- Розовата долина в облаци. Тогава разбира, че може да бъде над нещата.

„За всеки човек върхът е различен, важното е да има връх”,  казва д-р Иванова за целите в живота, които всеки от нас си поставя. Катеренето на връх Полукс и 20 дни пътуване на автостоп до френските и италиански Алпи, са част от най-вълнуващите й приключения. „Нямам някакви грандиозни планове за върховете, просто изпитвам себе си. Миналата година завърших алпийски курс към АК „Млад дихател”. Беше начално ниво на скално катерене и алпинизъм. Хубавото е, че от около 10 човека останахме 5-6, които редовно си ходим по планините”, казва усмихнато тя.  Преди време се замислила какво е планинарството за нея и установила, че може да го сравни с медитацията: „В планината наистина изключваш за всичко. Тя, катеренето, високото, това е моята медитация”. Освен за него, друго нещо, за което отделя много от свободното си време, е грижата за бездомните животни. Помага и на хора, които имат терен за това, но нямат финансовата възможност. „Докато хората не проумеят, че това е в следствие на липсата на действия спрямо животните, този проблем няма да се реши. А пък не иска много”, продължава тя. И е категорична, че у нас е нужна зоополиция. Въпреки че има две котки вкъщи, Десислава Иванова намира място и за много бездомни животни, с които я среща живота. Благодарение на добри хора бързо им намира дом. Понякога среща и неодобрението на хората. „Животът си е мой, независима съм материално, имам право да избирам за какво ще си дам времето, финансите и енергията. Хората, които не желаят да помагат на животни обаче са много повече от нас”, споделя тя.

Проблемите с бездомните животни са като тези със здравеопазването. Лекарите са нарочени като зло, същото е и с животните. Малко се пише и за двете неща и не винаги се представя по правилния начин, казва още д-р Иванова, която се сблъсква и с двата проблема всеки ден. „Ако искаме нещата да се променят, те трябва да тръгнат в друга насока. Ако въобще емпатичен има сравнителна степен, нещата ще стоят по друг начин. На едно животно не му трябва много, на един човек също”, заключва реаниматорът от „Пирогов”.